След като се върнах от една почти три хиляди километрова разхода с трабанта, реших да направя тема, в която да кача някоя друга екзотична снимка на машината, която свързваме непременно с Източна Европа и да напиша някой друг ред какво е самото преживяване, след като минах през 6 държави, гонейки определени пътища и изгубвайки се по пътя към тях в други интересни трасета. Темата я пиша преди всичко с целта да вдъхна увереност на всички колеги, които изпитват някаква доза на съмнение в двутактовата машина и използването и на дълги разстояния. Забелязал съм, че дори фенове на марката по съборите, по които вече не ходя подохождат със значителна доза съмнение в това дали ще издържат те и колата, която имат. Това, както можете да се досетите, разбира се са само извинения по отношение на това да се пътува с трабант. А пътуването с трабант е такова каквото решите да бъде - или ще е най-тегавото ви предвижване някога или най-вълнуващото преживяне, което е същевременно най-нормалното за вас като шофьори. Не виждам за нужно да сравнявам колата с нещо съвременно, подобно сравнение може да бъде направено само с кола, която е в същата категория - например със Ситроен 2CV, малките фиати и други подобни автомобили. Темата също смятам ще бъде и полезна с това, че потеглих след като въведох няколко дребни технически модификации и те бяха тествани в гореспоменатия пробег, като се оказаха напълно полезни модификации.

Защо до Италия и какво има там?
Накратко - защото е различно. След като два пъти поред ходих до събора на вартбурзите с Вартбург, реших че няма какво толкова ново да видя в Германия ако ида с трабант, било то и на събор, което разбира се е преувеличаване, но Германия е основно равна страна с много малък излаз на море, а карането, което ме вълнува мен са планински проходи и крайбрежно шофиране. Италия е и страна, в която машината никога не е изнасяна официално там и това е допълнителна доза новост в цялостното преживяване. Исках да видя как ще се усеща тази машина в тесните улички, дали и как ще се впише в атмосферата на тази държава. Италия е и място с безкрайни планински проходи по цялото протежение, сравнително добра инфраструктура и дом на едни от най-красивите пътища в Европа, както и топло място дори през Октомври месец.

Защо с трабант?
Защото тази кола от техническа гледна точка е най-елементарната, която съществува и защото е нещо, което аз лично сам съм сглобил, а удоволствието от това да пътувате на далеч с нещо такова е далеч по-силно от това да се качите в чисто нова кола, до каквато аз имах свободен достъп и реших да тръгна именно с трабанта или нищо друго. Размерите на колата също бяха водещи, тъй като очаквах да има трудности с паркиране, маневриране и трабанта с неговите размери пасна доста добре в непознатата обстановка. С трабант и при това добре познатият ни класически двутактов с два цилиндъра и 26 конски сили.

Колата с която тръгнах е втората, която имам и е от тази тема viewtopic.php?f=29&t=6607
Почти две години имах общо взето оригинален 601 от 79-та с задължителните за мен по-модерни електрическа инсталация и задвижване, но знаейки къде отивам реших да модернизирам още колата и сложих предни вентилирани дискови спирачки, друга спирачна помпа, скоростна кутия с фрайлауф на 3та скорост, горивен клапан вместо крана под резервоара, ремонтиран двигател със сглобен от мен вал, извод за USB и резервна гума под багажника. Получих общо взето нов трабант, с който да пътувам. Всички тези промени се случиха дни преди тръгването ми, което трябваше да бъде по-рано, но поради различни обстоятелства тръгнах в най-големия дъжд, който ме валя от вкъщи чак до пристанището на Игуменица в Гърция.

Много хубава тема! И тя наистина показва на собствениците на тези машини, че те наистина не са автомобили, на които неможе да се разчита. И че една добре стегната и подръжана машина може да е надежна повече и от един среднокласен автомобил. Защото, за да сме честни, трябва да кажем, че доста от собствениците, както на едната марка, така и на другата, нямат особедно доверие на колите си. Вие сте само за пример! Браво!

Пътят от българската граница до пристанището в Гърция бе скучна магистрала, през която ме валя почти непрекъснато, но още там осъзнах абсолютната необходимост от дисковите спирачки. Една от основните разлики на Трабанта спрямо почти всяка друга кола е невъзможността да се използва двигателя като спирачка. Или иначе казано не можете при спускане просто да включите на скорост и чат пат да натискате спирачка. Не, при двутактовата кола, това би било пагубно и съответно се разчита за спиране само и единствено на спирачките, а натоварен Трабант по стръмен наклон си се засилва доста добре. Първи истински тест на тези спирачки беше магистралата в Гърция, на която се появяваха тези изключително стръмни и продължителни спускания. Техниката на спиране, която прилагах бе по-рязко натискане на спирачката чат пат и намаляване на засилката за да не прегрея новите спирачки. Опасност в случая е ако има някой прекалено близко зад вас, защото тези зад вас определено не очакват такова действие, особено шофьорите на тирове. Прилагайки тази техника на спиране нямах никакви проблеми през всичките планински проходи, които минах. Дори спирах превантивно да видя дали не прегрявам, но до такъв случай не стигнах. Като недостатък на дисковите спирачки бих казал, че е честото оцапване на джантите с феродов прах, който няколко пъти чистих.

С пристигането си на пристанищния град Бриндизи се насочих на запад и доста бързо осъзнах, че трафикът в южна Италия е много по-хаотичен и напрегнат от този в Гърция и у нас. Пътувах основно по второкласни и третокласни пътища, като във всички посетени от мен държави с изключение на нашата бяха добре подържани и движението по тях пасваше чудесно на колата, с която бях тръгнал. Спецификата на трафика и маниера на шофиране в южна Италия бе нещо, което разбира се знаех, но не бях шофирал в тази обстановка. Това, което правят италианците в тази част на страната е да компенсират недостатъчността на уменията си зад волана с по-висока скорост. Или иначе казано, независимо дали зад вас е младеж, въздрастен мъж, млада дама или баба в кола, микробус или тир, те всички задължително ще опитат да ви изпреварят дали отляво, дали отдясно. И не, не е защото съм с трабант, те просто така си карат. Мигачи не се използват и пътните знаци нямат тази организационна ефективност, както у нас. Но най-неприятното бих казал, че е непрекъснатото им каране с по-висока от максимално разрешената скорост за пътния участък, независимо от табелите указващи, че скоростта се контролира електронно. Винаги карах с макисмално разрешената скорост, следейки я по навигацията и табелите по пътя и почти винаги някой ме изпреварваше, а някои тираджии бяха толкова нахални, че ми се завираха на 10 сантиметра и ми светеха да побързам на път, на който е забранено те въобще да се движат.

Както и да е, спецификата на трафика в южна Италия не можеше да ми наруши кефа да карам там и да се радвам на гледките около мен. Дъждовете спряха, времето се изясни и красивите италиански пейзажи по моя път започнаха малко преди Матера - първа снимка. Друга специфика на шофирането в Италия е и почти невъзможното паркиране. Стратегията ми бе да карам максимално близо до центъра, да спира където мога и да оставя колата там. Така и процедирах навсякъде. Основното правило за паркиране в Италия е, че на белите места се спира свободно, на сините платено и на жълтите могат да спират само местните жители. Аз странях от зоните, обикаляйки докато намеря моето място и ето, че оставих колата два дни да седи в курортния град Салерно - втората снимка. На нея се вижда и автопарка - малки коли и евтини коли блъснати и ожулени коли. Нищо голямо, без джипове, без лъскави лимузини като у нас. За следващото ми пътуване бих си сложил гумени буфери на броните, тъй като забелязах как се избутват един друг за да се набутат да спрат. Разбира се, Италия не е страна където ще ви пазят колата, каквато и да е тя. Трябва да я прежалите в някаква степен и да се надявате да не я ожулят. Просто такива са условията на живеене, такава е спецификата на страната. Аз се разминах недокоснат за тези 3 хиляди километра. Салерно бе и градът, от който започва едно от трасетата, за които бях отишъл в тази държава - Амалфийското крайбрежие SS163

Пътят Strada Statale 163 или по-познат като Амалфийското крайбрежие е една от основните причини, поради която реших да отида в Италия, а може би и за много други мото, вело и пеша туристи също. Пътя започва от Салерно и стига до Соренто, като през цялото време се движите между скалите и морето, а Амалфи е името на едно селище, през което минава самия път. Позитано също се намира на този път, а то и Амалфи са може би едни от най-известните почивни и шикозни дестинации в цяла Италия. След като са толкова известни дестинации и се намират на толкова неудобно място за туризъм, се очаква шофирането там да не е от най-приятните изживявания, но именно затова съм и в държавата Октомври месец, което е извън активния туристически сезон. През лятото този път е кола до кола и спирането да разгледате каквото и да е би било просто невъзможно. За мой късмет аз улучих чудесно време и малко трафик, който бе само по населените места. Пътя криволичи, тесен е и по него се движат автобуси, мотори, местни доставчици и чужденци с рента карове. Тук и в градовете най-добре пролича ползата от фрайлауфа на 3-та скорост. Просто оставих на трета и забравих за съединителя, като дори вече вписал се в обстановката на италианското шофиране изпреварвах разни изчакващи разминаване коли, защото аз съм просто по-малък и мога да мина от там, където те не могат. Преди да навлязат в завоите без видимост, рейсовете свирят и предупреждават за своето присъствие, а шофьорите на тези огромни за пътя возила да преминат покрай паркирали в завоя коли и други рейсове, могат да впечатлят всеки. Около Позитано срещнах и германски туристи, като едни от тях си имаха Трабант вкъщи, но общото между двете групи бе да ме питат как спирам тук. Явно спирачните недостатъци на оригиналната система са познати и в Германия.

По този път най-накрая успях да снимам Трабанта до италианската идея за малка кола с близък до неговата мощност и кубатура двигател - оригиналния Фиат 500. Тази машинка е символ не само на марката, но и на цялата държава. Виждал съм ги и преди в други градове, но никога извън тях и никога броня до броня с Трабанта, който независимо от приликите на хартия, мога да кажа че като изпълнение е много по-сложен и иновативен като технология за времето, в което и двете машини са живеели своя активен живот. Класическия фиат продължава в голяма степен да се ползва активно, особено в центъра на градовете, където централно градските жители просто нямат друга алтернатива за кола, която да е с такива размери че да влезе в теснотията на техните улички. Не всички бяха така лъснати, както тези за туристически цели, повечето си бяха ожулени като всички други коли. Дори успях да поговоря с шофьора на един, който не можа да познае какво вижда пред себе си в лицето на Трабанта, но и това бе една от хубавите черти на пътуването в тази страна - хората не го познаваха и не подхождаха с предразсъдъци към машината и ако някой и обръщаше внимание, то те бяха впечатлени от дизайна и питаха за техниката под капака и възрастта на колата.

След Соренто, реших да тръгна на север и да посетя манастира Монте Касино по пътя си към Рим.

На снимките с Трабант и Фиат се вижда , че трабанчето си е кола от всякъде, спрямо много по- малките фиатчета!

Много съм се чудил на поляци, предимно млади хора по четирима човека във Фиат 126, как са пътували от Полша до нашето море, като знам какво се приказваше са "малките картонени сапунерки".

За freilauf на 3-та ще ти дам малко размисъл:
* Нашият дизайн е roller clutch, т.е. винаги се допираме в една и съща точка
* Натоварването на 3-а е по-голямо то това на 4-та

Следователно износването е доста по-бързо, но...
ако имаме sprag clutch дизайн --> https://www.youtube.com/watch?v=Fsp3fm4KHs0,
вече сме ОК.

peter1
Не съм сигурен за какво ми говориш, но не мисля че си запознат с реалностите на това как по-точно се прави фрайлауф на 3-та скорост при тази кола и се съмнявам някога да си карал Трабант с тази модификация, но щом смяташ че не е ОК като изпълнение и имаш някаква по-добра идея, то никой не може да те спре да експериментираш. Успех!

Малко след Соренто се озовах в едно градче преди Неапол, в което останах за малко и успях отново да снимам колата спрямо фиатчетата и да стана наблюдател на градския живот в малките населени места. В тази страна, тези коли си се ползват както за разхождане на туристи, така и за ежедневки, също и за сватби на каквато станах свидетел в Рим. Това бе и един от основните чарове на тази страна за мен. Тук често хората на всякакви възрасти си караха ретро колите, вместо да ги пазят. У нас непрекъснато се търсят оправдания защо да не се прави, а тук е най-нормалното да караш кола на 50 години била тя и в далеч от перфектно състояние, просто защото това върши работа днес.
Зелената костунерка, спряна на стоп линията бе на една възрастна жена, която просто я остави така и отиде до магазина. Навсякъде другаде това би било посрещнато с клаксони и псувни, но в южна Италия просто заобикаляха и деня продължаваше.
След това се озовах вечерта в Рим, който обикалях с колелото, което носих в багажника на колата и нямам много снимки от там, само една отвътре докато карах през града посока Римини.

След Рим на север всичко в страната доста се променя. Южната част е лудото шофиране и по-неразвитата половина от страната. След като следвах гугъл навигацията, която реши да си направи някой друг майтап с мен и се наложи да мина през един и същи тунел 2 пъти, вече на третия път реших да не слушам обясненията и да мина над планината, вместо през тунела отдолу и следвайки моя инат се оказах на поредния супер път. Отново страната изненадва с прясно асфалтиран път, по който не се движи почти нищо, защото трафика минава под планината. Неслучайно Италия е рая за мотористите.
В Римини се усещаше друг манталитет, града е много известно туристическо място, което много ми прилича на курорт с обемите и замисъл на днешения Слънчев Бряг. Друга разлика е, че източното крайбрежие е с големи плажове и по-полегат терен, за разлика от стръмните скали на запад. Сигурен съм, че ако бях в сезона нямаше да има къде игла да падне от туристи, но за мое щастие беше празно като дори в центъра можеше да се спира в зоните за местните без такси. Тишина вечерта, колите спират на пешеходна пътека, някак си както често ние казваме по-западно усещане витаеше в тази част на страната, което за мен беше доста странно, неочаквано и неиталианско .
Витаеше и хлад, хлад който ме накара да се откажа от крайната ми цел да стигна до прохода, който гоня в италианските алпи, затова реших да се върна на юг към град Анкона и да хвана към Хърватия, докато времето е все още добро на балканите. Друг фактор да прекъсна обиколката ми на Италия бе и че не исках да препускам посока север покрай района на Тоскана, градове като Сиена, Лука, Флоренция и по-северно като Болоня, Милано, Торино и още други за мен вълнуващи дестинации. Просто много щях да се забавя, на Алпите щеше да завали сняг и да не мога да видя всичко, което искам. Затова оставих северна Италия за догодина и реших да се върна на юг до пристанищния град Анкона, където пак да се кача на ферибот и да хвана малкото оставащо хубаво време на балканите.
Това и направих - купих билет от хърватския превозвач и тръгнах на юг покрай доста градчета и къмпинги, докато стигна пристанището. Там отново билета не върши работа, докато не се чекира. След доста обиколки намерих правилната сграда, валидирах билета и ме допуснаха в двора на пристанището и се качих на ферибота, където братята балканци ме посрещнаха отново с очудване, снимки и реакции. На пристанището срещнах и първите италианци докато чакахме да се качим, които познаха марката на колата. Снимах Анкона за спомен от палубата и догодина живот и здраве ще се върна тук отново за да продължа моята обиколка на тази страна.
Напускайки Италия в посока Сплит, моето пътуване далеч не приключваше и следваше дори още по-хубаво крайбрежно шофиране - Ядранската магистрала.

Ядранската магистрала всъщност не е никаква магистрала, а стар крайбрежен път, започващ в Хърватия и приключващ в Албания. Пътя е познат също и като балканската ривиера и представлява точно това, но на по-достъпна цена. Акостирайки в Сплит, тръгнах в посока Дубровник. Отново съм извън сезона и защото Хърватия не е толкова известна туристическа дестинация в цял свят както Италия, пътя беше не просто слабо натоварен, а често дори пуст.
В Хърватия горивото е по-евтино спрямо Италия и не бих казал, че е по-лошо. Всичко написано на техния език е що годе разбираемо за нас, а често хората знаят и някакъв английски и качеството на пътната настилка е задоволително. Има интересни странични пътища и гледки, като човек навсякъде може да прави някой друг зиг заг и да намери нещо ново. Изключителна тишина и спокойствие по крайбрежните села.
Оставаше ми още един слънчев ден и реших да го прекарам в Дубровник, преди да навляза в същинската част на Балканите - Черна Гора.

След като пренощувах в най-тихото село, в което някога съм бил с най-хубавите гледки, продължих пътя посока Дубровник. За да се стигне до там се минава и през Босна и Херцеговина. Минава се с лична карта, като поне участъка по който минах аз е неразличим от Хърватия. Добро впечатление ми направи пътя и факта, че хората може и да нямат много излаз на море, дори съвсем малък, но не са го застроили целия с бетон и хотели. Общо взето е рехаво застроено и също спокойно, особено в този сезон. Живот и здраве ми се иска да разгледам страната повече в дълбочина. Там успях да снимам и 601 спрямо Рено 4, което е тяхната народна кола, заедно с голф 1.
Вече обратно в Хърватия пътя продължава да впечатлява с чудните и най-различни острови встрани. Има фериботи до там и бих казал, че обикалянето на хърватските острови също ще е една чудесна идея за почивка в комбинация с обикаляне на пътищата там.
Дубровник от преди няколко години се превърна в най-силно посещаваното туристическо място в цялата Хърватия, ако не и на Балканите. Моста е точно преди града, а града е много тесен, много неудобен за шофиране и абсолютен ад за паркиране. Стръмни улички и еднопосочни булеварди, направо в Италия ми се стори лесно да паркирам, но вече се научих да не се отказвам лесно и почнах да обикалям, докато намеря място. Всички пътища се оказаха с платено паркиране за живущите, но след някое друго кръгче се набутах зад един от познатите ни соц. блокове и оставих колата там, далеч от мястото ми на нощувка, което бе в центъра на стария град, но все пак успях да паркирам без да плащам, което си е лукс в такъв тесен град. Вече се сетих и да сложа бележка на таблото, написана на езика на страната, на която съм написал името и телефонния ми номер. Това го видях на един микробус и реших да копирам идеята. Няма да разбера какво ми се казват, ако ми звъннат, но поне ще знам че трябва да се върна да преместя колата. Последното, което искам е да преча на някой местен, а като видят бележката поне ще си кажат че правя усилия в тази насока.

В старата част на Дубровник автомобили няма, даже колело трудно ще се движи там. Пълно е с туристи, дори в този сезон и съжалявам, че не останах още един ден за да го разгледам по-добре, но пък това бе и последния слънчев ден. Там научих от едни американци, идващи от Которския залив в Черна Гора, че е по-хубаво място според тях от езерото Комо в Италия и това още повече ме ентусиазира за оставащата част от моето пътуване.

Още с влизането си в Черна Гора, човек разбира защо се нарича така тази страна. Гъсти зелени гори, чак черни. Непрекъсната денивелация и едни доста хубави пътища. Влиза се с лична карта и независимо че не са в еврозната, тия хора са прескочили едно ниво и цените навсякъде са в евро

Вече времето се беше променило и почти непрекъснато или бях в мъгла или ме валеше, но Которския залив си е място, което определно заслужава да се посети. Особено, ако времето е хубаво и се качите на някоя лодка. Има ферибот, на който може да се качите и да пропуснете цялата обиколка, но аз не се качих на този ферибот. Отново съм на Ядранската магистрала с хубав асфалт, високи скали и път близо до вода. Стигнах до град Будва и реших от там да поема на север в дълбочина към Подгорица и след това да се включа в Сърбия по магистралата преди Ниш.
От Будва се почват едни сериозни непрекъснати изкачвания, след това спускания, след това пак изкачвания. Отново много се радвах на фрайлауфа на 3та и спасяващите ме дискови спирачки. От където и да минех, пътя си беше изключително добре, с изключение на участъците, където имаше ремонт. Почти никакви коли в планинските проходи. В Черна Гора, човек действително разбира че е на Балканите. Минах и по забележителния мост над река Тара, където есента вече наистина се усещаше и дърветата промениха цвета си.
На следващия ден направих най-дългия преход наведнъж от черногорската граница през Крагуевац, Ниш и чак до вкъщи с дължина 600 километра и като се прибрах исках пак да тръгна. Така приключи и моята обиколка. Нищо не се развали, нищо не съм ремонтирал. Единственото, което стана е, че малката клема на стартера се откачи сама от вибрациите и трябваше да я закача пак.
Надявам се живот и здраве да се върна в Италия да довърша обиколката си там. Вече тече и техническата подготовка за следващото пътуване. Обмислям дискови спирачки и отзад, основно защото са по-леки и необслужваеми спрямо барабаните, допълнителна шумоизолация на купето и усъвършенстване на запалителната и горивоподаваща система за да използвам максимума от двигателя, без да вдигам разхода много.
Палете кашоните и тръгвайте, ще издържат.