Ако вече сте чели миналогодишната тема за пътуването ми до Южна Италия, то сигурно вече знаете, че далечните разстояния при пътуването с Трабант за мен не са нещо толкова фрапантно и невъзможно. Репликите ,, Ти си луд '' и подобни, които много мои познати тогава използваха преди да замина, когато им казвах какво ще правя, просто ги приемах с усмивка. Същото правих и тази година, когато реших да отида до западния край на Европейския континент. Отново много мои познати решиха за уместно да ми обяснят колко неразумно би било да пътувам с тази кола, предвид редица неща като комфорт, разход на гориво, динамиката на световната инфлация и други. И ако човек се опитва да вземе разумното решение в случая, то тогава би тръгнал с кола за 1000 лева на газ или с влака или просто да си остане вкъщи и да спести едни пари. Но аз не съм тръгнал да правя разумното нещо, а спомени от седене вкъщи няма, затова както миналата, така и тази година реших да правя това, което искам, вместо да се съобразявам с това, което е логично и редно.
Тогава, както и сега ще напиша тази тема за да се опитам да опиша самото пътуване в неговата трабантска част с цел да вдъхна доверие на колегите, които имат същата кола, но изпитват съмнения спрямо нея, когато трябва да я карат малко по-далече. Поради естеството на нашия форум, няма да обръщам внимание върху най-съществената за мен част на самото пътуване - хората, които човек среща, когато пътува.

След това въведение е ред и на същинската част - Защо Португалия?
Просто не съм бил в тази част на Европа, пък и като любител на красивите гледки покрай асфалтови пътища, бях силно впечатлен от снимките, които видях за местността Serra de Arrabida, която се пада на 20тина километра южно от Лисабон. Това ми беше достатъчно, от тук насетне просто трябваше да си избера маршрута, който да комбинира максимум вълнуващи пътища и места, както и да подготвя колата разбира се. Европейската ми обиколка продължи месец и нещо, като започнах в началото на Октомври, когато съм сигурен че ще съм в края на активния отпускарски сезон и няма да се блъскам с всички туристи навсякъде.

Техническата подготовка на колата се изразяваше в това да се опитам още повече да осъвременя Трабанта, докато в същото време запазвам неговия двутактов дух. Опита ми от миналата година доведе до това да направя няколко подобрения, които да тествам в това пътуване и да съм сигурен, че действително са подобрения. Смених оригиналният карбуратор с шибърен универсален, с какъвто кара и Младен, сложих трабитроник версия D, изолация на тавана, отваряеми задни стъкла, изолация зад таблото, изолация във панелите, километраж с дневен брояч, редукторен стартер, делукс дръжки на вратите от вътрешна страна, оригинално задно гърне, бутала трети ремонт и лагер на кормилния прът вместо пластмасовите втулки, халогенни фарове за мъгла, ел.казанче за чистачките, както и сложих реле на ключа за фаровете за да не си забравя фаровете включени някъде.

По отношение на частите, които носих, този път взех по-малко инструменти и части от миналата година. Всеки взима това, което сметне за необходимо и нужно, аз и тази година сложих двигател в багажника, което за всеки нетрабантаджия представлява нещо огромно и сложно, но всички знаем че е са едни 40 килограма и около час работа. Освен това електронно комплект с бобини, гарнитури комплект, жила за съединител и газ, крушки, ремък, четкодържател с реле ( не съм с оригинален алтернатор ) и основни инструменти с индикаторен часовник за центровката. А да, както и 10 литра двутактово полусинтетично масло Мотул с 5 литрова туба за бензин.

Тук ще изпреваря себе си в разказа си, като напиша още сега, че за 8500-те километра, които изминах не съм ползвал нищо от частите освен крушките за фарове, които при мен просто издържаха малко, защото се оказаха доста фалшиви тези, които си купих и сложих преди да тръгна. Най-голямата ми трудност бе да развивам капачката за резервоара. Мисля, че се раздува уплътнението като се кара колата често. Самата капачка има накатка по ръба, обаче като се има предвид че е на 43 години и като е леко мазна от постоянното наливане на бензин и масло, имах сериозни затруднения особено в горещите дни да я развия, че да сипя . Ползвах инструментите веднъж да притегна ремъка във Франция, както и регулировъчната гайка на съединителя и две саморазвили се гайки на задния тампон, както и скобата на предното гърне от вибрации в Италия.
Имах и малко вълнения със спирачното усилие в Хърватия, където предните спирачки спираха повече и по-рано от задните, което в проливен дъжд и хлъзгава настилка водеше до блокиране на предните колела при рязко спиране. Това се случваше, защото задния ми ресор е оригиналния и като съм понатоварил багажника с всякакви неща, това водеше до вдигане на предницата, което я правеше по-лека и сътветно при хлъзгава настилка дори предните колела със зимни гуми боксуваха при потегляне. Справих се с тази ситуация, като дръпнах леко ръчната спирачка, защото ме мързеше да се навирам под колата за да натегна жилото. Това приближи задните накладки до барабаните и спирането отзад започваше по-рано. Също и прехвърлих малко багаж отпред. Това ще се оправи с нов ресор отзад, който няма да позволи задницата да клекне толкова от 100тина килограма товар в багажника.
От друго не мога да се оплача. Общо взето дреболии и стандартни регулировки. Колата се представи безпроблемно, защото е подържана и карана, независимо че е основно събрана не с нови, ами читави части втора ръка, които съм имал из гаража.

Първата снимка е от Солун, което беше първата спирка в посока пристанището в Игуменица, където и миналата година започна моето пътуване. Тази година пътя към Португалия минаваше пак от там, но от Игуменица се връщах обратно в град Анкона, където бях последно в Италия.

Браво, колега! Наистина малко хора биха се захванали с подобна мисия.

Колега, веднъж пътувал ли си по-далече и познавайки колата в нейните най-дребни детаили, такова пътуване не ти се струва мисия, а просто разходка. И това е основното, което искам да постигна като послание. Пътуването с Трабант, който за мен задължително трябва да бъде леко осъвременен особено от към спирачки е най-нормалното и естествено нещо. Не е мисия, не е постижение, независимо че всички около вас така ще си мислят, дори хората, които ви срещат на пътя и ви махат и ви снимат и т.н.

Навлизането в пристанищата става след като си заверите билета, който сте купили онлайн, точно както на летища. Качването на ферибота става след минаване на границата на пристанището и проверките са минимални. Самото каране във ферибота е деликатна работа, особено ако вали, защото всичко е в боя, включително и пода, което може да доведе до хлъзгане, боксуване и т.н. Екипажа ще ви дава зор да се движите, но не се бутайте зад грамадните джипове на пенсионирани французи и всякакви пишман шофьори. Дръжте си дистанция с този пред вас, така че ако тръгне назад да не ви блъсне. Аз проблеми нямах, но да ви предупредя. Проблеми имаха хората с бусове, камиони и тем подобни офроуд машини, около които миришеше на феродо от съединителя, докато се опитваха да маневрират на малкия за техните размери ферибот.
Тази година колите се качиха на ферибота отгоре на открито, което не мислех че ще бъде проблем, но след 18 часа плаване се оказа, че цялата кола беше в сол от морето, която измих горе долу с едно шише вода, докато си приказвах с германец, който е имал трабант в ГДР.
Друго нещо, което трябва да знаете за тези фериботи е, че почти винаги закъсняват. Това при мен доведе до това да присигна в Анкона навреме за задръстването след работно време и да пристигна по тъмно вечерта в мястото ми за нощуване, където успях да доизмия с шишета вода осолената ми кола.

Град Анкона е в италианския регион Марке, от там насетне потеглих към запад до друго итаианско пристанище северно от Рим, което се намира в град Чиватавекия. Общо взето първите 5 дни, от които 2 са плаване ми бяха предначертани. Когато стигнах Барселона, вече нямах идея къде отивам за деня и къде ще спя през нощта, което е моето разбиране за пътуване, а именно - да решавам всеки ден без да съм планирал предварително.
Пътувайки от Анкона на запад постепенно приближавах Тоскана, която беше моя отдавна бленувана дестинация и любимо от цялото ми пътуване място. От планински, гледките постепенно почнаха да стават хълмисти и да се срещат все по-често лозови и маслинени насаждения. Когато мога не пътувам по магистрали, не защото не съм адекватен там, ами защото искам да видя как действително хората живеят в тези страни. Първата италианска снимка направих в едно село, който селски път забелязах от второкласния, по който се движих и не можех да пропусна възможността да си направя снимка там. Пътя ставаше все по-живописен и селата все по-спретнати. В същия този ден, щях да навляза в Тоскана за моята втора вечер в централна Италия.

Тоскана е известна предимно с множеството си хълмове, бутикови вили и винопроизводството.
В региона са градовете Флоренция, Сиена, Лука, Пиза и ред други места, където може да се види ренесансовото наследство на страната. Всички тези градове не успях да посетя тази година, но не пропуснах карането из хълмовете, селата и малките градове докато се движех в посока запад към пристанището до град Чиватавекия.
Релефа наподобява този в дунавската хълмиста равнина, комбиниран с безброй винарни, луксозни хотели с винарни и много добре поддържани лози и маслинови дървета навсякъде. И докато има градчета като Монтепулчано, където можете и да не видите други освен туристи, из страничните села се вижда реално как живеят хората, които се изхранват от обработването на земята в региона.
Тоскана и частта на юг от Флоренция е място, където спокойно може да се изгубите из селските пътищата и да карате без навигация, без посока, просто на усет и да се озовавате на крайно вълнуващи и интересни гледки, които просто изкачат от нищото като че ли специално за вас, докато карате по хубав асфалт с малко други коли. А най-любимата ми част беше участък от пътя, покрит с фин чакъл, където се чувствах като на някакво рали. Спокойно мога да кажа, че тази част на Италия ми е любимата засега и този сегмент от цялото ми пътуване бе най-удоволетворяващ от към шофиране и се надявам някой ден пак да се върна там с повече време за да разгледам местата, които не успях да посетя.

След като прекарах нощта в планинската южна половина на Тоскана, която е едно слабо оживено място с малки села и възрастни хора в тях и тук там запустели къщи, се отправих в посока Чиватавекия, което е основното пристанище на Рим в региона Лацио и от там може да се хване ферибот за Сардиния, Корсика и за където се бях засилил аз - Барселона. Пътя към пристанището отново бе живописен и минах покрай по-малкия спрямо Монтепулчано, но същото толкова впечатляващ стар град, построен върху скално образование - Питилиано, препоръчан от един велосипедист, който срещнах в мястото ми за нощувка. Питилиано е поредното интересно място в Италия, от тези които са навсякъде около теб и често подминаваш без да се осъзнаеш. От там се насочих директно към Чиватавекия, като пътищата отново впечатляваха с познатите гледки.
Тук е мястото спомена, че от Флоренциия на Юг, в Италия има много алтернативни второкласни пътища, по които движението е абсолютно безплатно, докато на север заради планините и терена, ако не ползвате платените магистрали, сте обречени да минавате през малки проходи и дълбоки селски пътища, минаващи от едно село в друго и от градче в градче, докато се движите с максимум 50 км/ч.
Чиватавекия е един невзрачен град, а пристанището е най-обърканото, на което съм бил някога. Има 100 табели, стрелки по земята, 10 кръгови, бариери и е абсолютния италиански хаос в уж подредена опаковка. Но вече свикнал как да се ориентирам в тази държава, си заверих успешно билета и се наредих на опашката от чакащи коли пред правилната врата. Очакваше ме почти 24 часово корабоплаване, като трябваше да съм в Барселона към 8 часа вечерта.

След много продължително корабоплаване акостирах в Барселона към 8:30. И бързо установих, че нямам роуминг. Ни обхват, ни интернет. Проблем голям - без навигация не знам къде ходя. Добре, че имам офлайн навигация, че да се оправя, но разбира се предварително свалих карти. Следващия ден разбрах, че понякога може телефона ви да не може да разбере автоматично оператора и трябва да го изберете ръчно. След тая ситуация вече проверявах предварително за всяка държава моя оператор с кой има сключен договор в съответната държава преди да я посетя и нямах проблеми.
Барселона е може би най-развития град, в който съм карал Трабанта и въобще не съм очаквал в Испания да е такава цивилизация. Страшно натоварен трафик, много пътища, навигацията ти казва завий наляво, а вляво от теб има 5 леви като 2 са забранени. Въобще не е град за каране на кола. Особено ако за пръв път караш там. Испанските шофьори се оказаха много възпитани и културни, пълна противположност на нашите и италианските. По околовръстния път, по който поех се караше с около 100 и дисковите спирачки отново ми спасяваха живота, когато изведнъж пред теб всичко рязко спира заради колона, завиваща надясно.
Катерейки северно от града към един квартал, разположен в планината както е Бояна в София, докато маневрирах из улиците за да намеря нощувката си и изведъж пред мен изкочи един глиган. Последното което очаквах след цялата тази европейска цивилизация пък беше това. Оказа се, че тия глигани са като бездомни кучета и са навсякъде из квартала.
На следващия ден слезнах да разгледам града, като открих приличен квартал, където няма зона за паркиране и можех да спра колата и да измъкна сгъваемото колело, което използвах често в испанските градове. Барселона е сравнително равнинен град и е пълно с вело алеи и велосипеда е често ползван от всички начин на предвижване. Самия град е пълен в централната част с туристи, има сравнително голям плаж, който е малък за размерите на града и навсякъде мирише на трева, защото явно има някаква форма на декриминализация в района на Каталуня. Както всеки друг голям град имаше своите недостатъци, свързани с много коли, не особено чист, но като цяло хубав град и разнообразен град. Още с пристигането си в Испания много хора ми обръщаха внимание. Повече от всякъде другаде и често ме заговаряха и снимаха. Кой би предположил, че точно испанците най-много ще се вълнуват от трабанта. И за тях беше някаква екзотика, която ги впечатляваше с дизайна си и не знаеха какво е. На следващия ден потеглих на запад към района Андалусия, вече без предварително да знам къде ще бъда следващите дни. От тук наистина започна това, което исках.

Испания е страна, в която 70% от населението живее на 30% от територията. И бързо установих, че щом изляза на 10тина километра от град по крайбрежието и се озовавам в пустиня. На места имаше километрични насаждения и тук там някое село. На места гледките около мен бяха като от някой уестърн. Въобще много различна обстановка, от тази която съм свикнал по нашите географски ширини. Предвид размерите на тази страна и факта, че повечето магистрали са безплатни, реших да си карам по тях. 350+ километра на ден горе долу минавах, като минах през Валенсия, Мурсия, Гранада и Севиля. Поглеждайки назад, мога да кажа че Валенсия и Севиля са ми любимите градове в Испания, която е изключително разнообразна страна и от нея успях да видя една малка част, като ме е яд че пропуснах някои дестинации, но трябва да остане и нещо за следващия път. Благодарение на модификациите, които направих се движих съвсем спокойно и прохладно за кола без климатик в жегата, която ме удари там Октомври месец. Задните отваряеми стъкла много помагат за климата в колата и карах с леко отворени предни прозорци и ставаше завъртане на въздуха без да става течение и без да шуми вятъра в ушите ми при магистрална скорост. И тук е мястото да спомена, че пластамсовия оригинален ветробран на вратата доста помага да не бие вятъра във врата и да ви изсушава очите, докато карате. Така че си ги слагайте. Бензина в Испания е чудесен, зареждах основно на Репсол и на всяка друга бензиностанция тяхното обикновено 95 и не съм чувал звънене, освен в силно натоварване при катеренето по някоя стръмна магистрала.
Почти непрекъснато някой ме заговаряше на отбивките, докато зареждах или докато паркирах колата из градовете.Севиля бе последната спирка по пътя към заветната цел - Португалия.

От Севиля се насочих към южното крайбрежие на Португалия - Алгарве.
Пътуването през Испания бе лесно и бързо по безплатната магистрала, като колкото повече приближавах Португалия, толкова по-високи ставаха температурите за късен Октомври. Малко след границата установих, че магистралите за разлика от Испания се плащат и при това има 3 собственика на платените пътища в Португалия. У нас и на други места си купуваш винетка и караш, другаде плащаш на разстояние при включване и излизане от магистрален път, но в Португалия е крайно объркващо. Там трябва да имате някаква си карта и да си заредите някакъв дебит, да ходите до поща или да имате онлайн регистрация, защото на бензиностанция не можете да направите нищо, абе с две думи пълна глупост, която така и не разбрах как работи, защото по-късно исках да се кача на магистрала и бях в състоянието да имам пари и желание да си платя, но да не мога.
Но както и да е, Португалия разполага с читави немагистрални пътища, по които карах. По тях отново както през другите страни добих реална представа какво представлява страната.

Района Алгарве прилича на южна Италия - слабо развито, клонящо към бедно и на места изоставено, като цяло Португалия не може да ви впечатли с луксозност и някаква мегаломанщина, независимо че страната е била от големите и стари европейски колониалниални величия. Малки села и градчета, безкрайни плажове и крайбрежни образования в следствие на ерозията по цялото плажно протежение. Наистина прекрасни океански плажове с отдалечени хотели, рай за сърфистите.
След като прекарах няколко дена, разглеждайки Алгарве се насочих на север към Лисабон. Попринцип крайната ми точка беше град Порто в северната половина, но късметът с времето ми се размина и го даваха да вали цяла седмица, затова реших да остана в Лисабон за последните 2 слънчеви дни. Естетсвено и по пътя към Лисабон минах през едно от трасетата, заради което всъщност реших и да дойда до Португалия, освен че е и най-западната страна на континента. Това е пътя през резервата Сера де Арабида - 4та снимка. Представлява път на върха на планина точно до океана, на 30 километра от Лисабон с едни много идилични гледки към океана.

Междувременно още преди да тръгна се свързах през не къде е, а Интернета както казват възрастните хора с един лисабонски трабантаджия, който трудно повярва че ще тръгна за Португалия от България с трабанта и го държах в течение до къде съм стигнал. На втория ден от моето пребиваване в Лисабон се срещнах с Антонио, който не вярваше на моето появяване и се качи за пръв път в друг Трабант, а аз от своя страна за пръв път карах португалски Трабант. Антонио е абсолютен ентусиаст, който си е внесъл колата от Германия преди години и я е постегнал. Освен това има мотор швалбе и делукс 353, което е оригинален внос, всичко разбира се възстановено и в движение. Кой би предполагал, че на другия край на Европа човек ще види нещо подобно. Дори за няколко часа моята кола беше в неговия гараж. Опитвайки се да разбера защо толкова е впечатлен от тая кола, не успях да получа много подробно обясние, но всичко се върти около дизайна и Източна Европа, които за моя нов приятел бяха силно вълнуващи. Антонио, като истински португалец бе чудесен човек и истински домакин, който ми показа накратко някои от забележителностите и особеностите на живота в Лисабон. Аз разбира се му донесох и една малка, но важна пружинка, която да използва в Трабанта. А на следващия ден някой от неговите агенти ме бе снимал из улиците на града, докато се отправях обратно към дома в посока изток, опитвайки се да избегна задаващото се лошо време.

Това бе само половината от моето пътуване и предстоеше преминаването през цяла Европа по суша, като разбира се минах по други пътища и през нови страни, в сравнение с миналата година.

Притиснат от развалящото се време, потеглих директно на изток от Лисабон през португалския регион Евора, минавайки през доста красиви гроздови насаждения/снимка 1/ по немагистралните португалски пътища. Вече в Испания отново можех да се качвам свободно по магистралите и останах за пръв път в такова малко населено място. Селото се намира на известният път Камино на релегиозните поклонници. Дори специфичните табели за хората, които вървят пеша често можех да ги видя. До този момент оставах само в големите испански градове и в малкото градче Торемехия, ми представи изключително спокойния испански живот на малко населено място. Селище, където вратите на хората стоят отворени и вечерно време всеки излиза пред къщата си с един стол и хората общуват. Поредния пример за това колко разнообразна страна е Испания.

На следващия ден поех на Юг към Кордоба, Аликанте и после Бенидорм, като последното място е пример за съсипано градче с огромни бетонни комплекси, прекалено много шумни английски туристи и въобще атмосферата на нашия съсипан Слънчев Бряг. Там за мое съжаление се разкашлях и разболях, което ме забави доста, до там че трябваше да остана няколко дни на места, където не очаквах и по-късно във Франция, като в крайна сметка оздравях чак някъде в Балканите, но затова по-нататък. След този злополучен град се озовах във Валенсия, където отново останах очарован от града, успях да го обиколя повече с колелото и да видя огромния плаж, който има.

След Валенсия се насочих към Барселона, преминавайки града транзитно и оставайки някъде в област Каталуня за няколко дена, които вече ми се губят, просто защото се влошавах и трудно карах покрай цялото кашляне и завърналата се жега, като целта ми беше да мина през градчето Льорет-Де-Мар в Испания, където да хвана известен крайбрежен испански път и така да вляза във Франция.

Движеки се по магистралата към малко след Барселона се натъкнах на поредния Волксваген. До този момент не бях срещал по пътя някой, който идва от далече с ретро колата си. Виждаха се чат пат някакви стари коли, но бяха на местни неделни ентусиасти, а определено най-често срещната ретро техника е Волксваген транспортера, който трябва е доста сполучлив модел и се срещаше доста често, каран от всякакви хора.
Каталуня е доста различен район спрямо останалата част от Испания, толкова е различен, че и езика на места е друг. Тъкмо бях научил някоя друга дума за да се оправям в магазините и хоп всички говорят нещо между испански и френски, дори колкото по-близо към Франция се движех, толкова по-рядко се виждаше испанското знаме и почти на всяка къща се вееше каталунското.

След 3 дни оздравителен престой в две градчета някъде след Барселона, не ми мина особено много и реших, че е време да потеглям пак, този път към следващата държава, но минавайки през една отсечка между Лорет де Мар - Тоса Де Мар - Сан Фели Де Гошолс. Очакванията ми за пътя се оказаха оправдани и се оказа още един изключително живописен крайбрежен път, минаващ през курорти с малко движение и чудесни гледки. Разбира се такива пътища не остават тайна и се оказа много желано трасе и за велосипедистите, които са много опасни, тъй като се движат надолу със скоростта на мотори, а не се чува нищо. И опасността се крие в това вие да се включите в движението и да ги засечете докато те са се засилили надолу. Така че имайте и това предвид. Участъка е един от най-хубавите, по които съм карал и определено най-живописния, по който минах в Испания. Курортите по пътя не са по моя вкус, но пътя определено е.

След тези хубави гледки, оставих слънчева Испания се насочих към мъглива Франция и град Монпелие на около 300 км, където останах при приятели за още 3 дни с оздравителна цел. Яко си ме беше ударила настинката и не ме пускаше. От Монпелие нататък следваше прочутата френска ривиера.

Шофирането във Франция следва логиката по италианските пътища. Винетки няма и магистралите се заплащат на изхода, след чекирането на бележката, която сте взели от входа. И тъй като Франция е страната с може би най-скъпи пътни такси в Европа и защото по магистралите няма нищо интересно, реших да се движа по крайбрежието. Франция има доста междуградски полумагистрални пътища с максимална скорост 90, където предвижването е доста бързо, трабанта се чувства в подходяща на скоростите си среда и единствения проблем е, че всички останали французи също ползват тези удобни пътища за да не дават пари и към края на работния ден автомобилното струпване е сериозно

След като прекарах няколко дни в Монпелие, реших че е време отново да се засиля по пътя, независимо че не бях напълно оздравял. Хубавото слънчево време отиваше към края си и ако бях останал повече, щях да обера целия дъжд по-нататък и добре, че тръгнах. Единствено съжалявам, че не успях да разгледам напълно крайбрежната пътна мрежа на ривиерата.
Чак след като се прибрах и успях да разледам картата на свежа глава, установих че хубавите пътища в ривиерата далеч не са долу при брега, а са над градовете и селата - в планината. Тези пътища са хубави асфалтирани, откриват чудни гледки към морето и минават през няколко национални паркове. Малко съжалявам, че не направих по-голямо проучване за да хвана повече пътища като DN7 между Frejus и Mandelieu-La Napoule - 3та снимка, което се оказа чуден планински проход, но не е възможно човек от първия път да види всичко.

Бих казал, че същината на ривиерата във Франция започва от Марсилия на Изток. Първия ден реших да ида от Монпелие чак до Кан, където намерих доста евтина нощувка. И до Околностите на Екс-ан-Прованс си карах по полумагистралните пътища, като на последното зареждане един източноберлинец на самата колонка до мен ме заговори и ми буташе 20 евро, които трябваше с доста уговорки да откажа. Току така германец пари да ти подарява кеш смятам че е рядко явление, През цялото ми пътуване забелязах, че именно източногерманците бяха хората, които по очевидни причини ме заговаряха, но този беше определено първия чужденец, който ми даваше и пари . Тук е мястото да обясня, че във Франция се зарежда по различна система от нас също. Може с карта, може и с кеш, но винаги парите се дават първо. Ако зареждате с карта - въвеждате картата, вадите я и тогава зареждате и таксуването става автоматично.

Кан, който е известен с големия филмов фестивал и е едва ли не най-тиражираното европейско тузарство и перла на короната, в моите впечатления се оказа един голям слънчев бряг с ограничение на бетонното строителство и високите сгради. Знам, че това е едно доста грубо описание, но поне аз така го видях. Определено не останах с чувството, че каквото и да видях от цялата ривиера е подходящо място за почивка от шумотевицата на големите градове. Само мога да си представя как е изглеждал региона през 60-те години на миналия век, тогава бих казал че мястото ще е чудно, все пак тогава добива популярност.
След Кан се движех основно в ниската част на ривиерата, близо до брега и това в голяма степен бе грешка, дори след границата в Италия движението беше тегаво, трафика максимален и хората навсякъде. Определено трябваше да се кача над градовете и да се движа там по празните пътища, които откривам чак сега, но главата ми тогава все още не мислеше много трезво и се движех по най-прекия път, който изкарваше гугъл.
По тези близки до крайрежието пътища е и пълно с велосипедисти, един от които ме преследваше след като го изпреварих и на следващата отбивка дойде да се снима с колата и да проведем кратък разговор на английско-френски.

В един момент останах без обхват и се оказах точно над Монако - последната снимка. Тази държава някак си не ме влечеше да ида да я посетя, не само заради транспортния гъчканак и ада с паркирането, който щях да преживея. Целия този парад на заможност, високи сгради и избягване на данъци долу не беше в моя стил и се насочих към целта за деня - нощувката ми обратно в непознатата за мен Северна Италия.

Обратно в Италия.
След пресичането на границата близо до френския град Ментон се озовах на италианската ривиера в област Лигурия. От там се насочих пак по извънмагистралните пътища по самата ривиера чак след Генуа в едно село близо до Ла Специя. В този ден се оказа, че италианците силно празнуват Хелоуин и движението беше сериозно и предвижването бавно. Не си спомням да съм бил силно впечатлен и от италианската ривиера, май точно като френската за мен бе загубила чара си. Може и да съм пристрастен, но Амалфийското крайбрежие за мен си остава най-доброто по което съм минавал до сега в Италия.

Когато стигнах Генуа бях обратно сякаш в южна Италия. Някак си навигацията както ме водеше по околовръстния път, който минава над самия град, изведнъж ме завъртя и вкара вътре в него. Отдавна не ми се бе случвал такъв номер и бях като в средата на италианския кошер, заобиколен от бясното италианско движение покрай този така тачен там празник и то към 6 вечерта. Успях да изляза и дори си стигнах навреме през горите до селото в нищото, близо до Ла Специя. А причината, поради която отидох там бе, че исках да видя Cinque Terre. Това е национален парк в областта, близо до морето, със стръмни брегове и китни села долу по брега. Там са много известните Манарола, Риомаджиоре - снимки 2 и 4. А над тези села в ниското е и самия крайбрежен път, който доста ми хареса. Единствения недостатък бе, че времето не беше от най-слънчевите, но пък и не бях като в някоя фурна.
Ако сте фенове на планинските преходи, района е доста подходящ да свързвате тези хубави села и да отидете чак до Портофино с морето от лявата ви страна. Аз карайки като в обратна посока към Франция стигнах малко преди Вернаца по пътя SP51 и реших, че времето си свърши достатъчно добре работата, та да ме накара да потегля отново на Изток.

Насочих се през балканите снимка 5 на област Емилия Романа и Ломбардия близо до град Падуа във Венето. Като по пътя нямах някакви специфични маршрути и бързо установих, че севера не е така развит от към немагистрални пътища. Например 300 километра ми ги даваше 9 часа път, защото пътищата все бяха от село на село с максим 50, на места 30 и това убиваше движението и се принудих 1 път да се кача на магистралата за 30тина километра, че да спестя някаква изключителна обиколка.
Яд ме е, че покрай мен отново останаха градове в северна Тоскана като Болоня, Флоренция, които отново оставям за следващия път, но е ясно че пак ще се връщам. Същото пропускане се случи и на Венеция, покрай която минах следващия ден. Отново по бавните немагистрални пътища покрай всички села едва ли не, но във Ломбардия и Венето терена се поизправи и имаше по-развита немагистрална инфраструктура. Минах покрай Триест и се озовах в още една държава, която не бях посещавал с тая кола - Словения.

И от Словения нямам нито 1 снимка
Решен да не минавам по магистралата за 25-те километра и да плащам на словенците седмична винетка, минах по селските пътища. Словения е пълна със села и там откъдето минах отново е планинско и минаването през нея е отново бавно. Но пък видях спретнатите градчета и села с много велосипедисти по пътя, което обясни защо словенците имат доста известни и успешни колоездачи. Пътищата, по които минах бяха отново на ниво.

Насочих се към хървасткия град Пула, като по пътя се запознах с едни италианци, които спряха до мен докато ядох нещо покрай пътя да ме разпитват за трабанта. Тях същите ги видях и в Хърватия, че даже и в мястото ми на нощувка.В Пула и цяла Хърватия има много история от древен Рим, както и запазена Арена, наподобяваща колизеума в Рим.
Идеята зад влизането ми в Хърватия бе да се пусна по цялата дължина на крайбрежния път, познат като Ядранска магистрала. През 2021 минах по него пак, но само от Сплит надолу.

От Пула след това стигнах до Задар, следващия ден до Шибеник, след това до Сплит.
Между Задар и Сплит ме хвана 2 дни проливен дъжд, в който установих че имам сериозен спирачен проблем, който се изразява в това, че при рязко спиране в мокрото предните колелата блокираха и се пързалях. Това хич не го очаквах, защото досега не ми се бе случвало и ми изкара акъла при един светофар в Задар. Оказа се, че ако дръпна ръчната този проблем в голяма степен изчезваше. Като се комбинира и факта, че задния ресор ми е уморен и вдига предницата при все че в багажника има под 100 килограма товар, стигнах до извода, че баланса се нарушава и тежестта върху предните колела е много малко и затова спират повече от задните. Но с леко дръпната ръчна, което имитира притягане на жилата и проближаване на задните накладките до спирачния барабан без да опират, направих така че задните колела да започнат спирането си по-рано. Така без да се навирам отдолу в мокрото и дълго след това си карах от Задар нататък без проблем. Явно за следващото каране ми трябва притягане на ръчната и нов заден ресор.
Искаше ми се от Задар да тръгна пак обратно на запад към остров Паг заради лунния пейзаж и даже тръгнах натам, но силния вятър и дъжд ме разубеди и в крайна сметка се върнах обратно в източна посока. Явно пак ще трябва да се върна някой ден като е по-слънчево времето.

2021 след Сплит се насочих надолу към Макарска и след това пак покрай брега към Черна Гора. Но тази година избрах след Макарска да се насоча към друга непозната държава - Босна и Херцеговина, минавайки по пътя 512 и Видиковач, което е път над крайбрежния, изкачващ се към плананината и разкриващ много хубави гледки надолу към Адриатическо море - последните две снимки.

Защо Босна и Херцеговина?
Доста често у нас съществуват някакви предразсъдъци относно туризма из съседните балкански страни. И ако трябва да съм честен, преди да пообиколя и аз имах някакви съмнения относно съседните държави и доколко ще са вълнуващи за мен, но колкото ги опознавам, все повече ми допадат. И след като си поговорите с хората там, ще разберете че при тях в голяма степен е същото като при нас. Освен това минах и през Босна и Херцеговина за да видя със собствените си очи тази страна и да науча повече за нейната трудна история.

От Сплит минах през планината и влезнах в Босна и Херцеговина, като останах 1 вечер в град Мостар, известен с моста над река Неретва. За държавата е хубаво да знаете, че няма винетки, не си ползвайте телефоните с българска сим карта и трябва да имате от тяхната валута, която е босненската конвертируема марка. На бензиностанции съм се разплащал с карта, но като се качих за малко на магистрала не приемаха и плащах с валута, която обмених.
Мостар, както и следващите градове през които минах са в ниското и заобиколени от планини от всички страни. Това в хода на войната след разпада на бивша Югославия се оказва абсолютно пагубно за местното население, което се оказва заключено долу като във фуния с невъзможност нито да избяга, нито да се скрие, заобиколено от врагове. И тук бях абсолютно извън туристическия сезон и много неща бяха затоворени, затова реших на следващия ден да се отправя рано сутринта към Сараево, където прекарах 2 дни.

В Сараево опитах прекрасната храна на тази държава и най-вече чудните бюреци, банички и тестени изделия. Дори в последствие в Сърбия пак опитах от техните баничарници и спокойно мога да кажа, че при нас в това отношение е много зле и няма никакво разнообразие, нито качество.
Сараево отново е град в ниското, заобиколен от високи планини и движението в града е ужасно. Няма никакви места за паркиране, а улиците в града са много тесни и на места изключително стръмни. Разходката из града си е упражнение, но може да бъде разгледан пеша. Успях да намеря нощувка с паркинг и останах там. На следващата сутрин закусих в Бюрек Кинга и тръгнах из музеите.
Сараево е град с много хубава архитектура в централната част, повлияна от Aвстро-Унгарския период с река Миляцка, разделяща го на две. Самата държава е разделена на много региони, поради това че в нея живеят няколко етнически и религиозни групи, като границите между тях са определени в най-новата история по най-жестокия начин. Сараево е пример за това като е разделен на две части между Федерация Босна и Херцеговина и Република Сръбска. В едната част всичко е написано на латиница, в другата на кирилица. В едната част има една полиция, в другата друга. Граница няма само като физическа бариера, но определено се усеща. Въобще Босна и Херцеговина е може би най-сложната държава в света.

Учудващо е как когато се разхождате из града сякаш никога не е имало война, която почти напълно е разрушила града. Виждат се дупките от куршуми и шрапнели ако се вгледате, но ако не знаете нищо за историята на тази държава, надали ще се усетите покрай това, което виждате около вас. Например като известния хотел Холидей, по-познат като Холиден Ин, който е бил мястото където започва войната за града и се намира на снайперистката алея, която днес е просто един натоварен булевард - снимка 3. Обсадата на града продължава 1425 дни, като е по-дълга от тази на Ленинград с над година.

След като посетих всеки исторически музей в града и се образовах още за трудната история на тази държава и този град, реших на следващия ден продължа през Босна и Херцеговина в посока Сърбия.

След Сараево реших да пренощувам някъде в Сърбия като мина през Сребреница, което е място на поредната историческа трагедия за тази държава. Този малък град се намира на 130 километра от Сараево. И на половин ден каране от София с трабант. Не можех просто да пропусна да видя това място и да видя с очите си нещо, за което отново само съм чел или гледал документални филми.
Карането от Сараево до там минава изцяло през горите на тази държава. И Босна и Херцеговина, както и Черна Гора са страни, по които си личи защо Балканите се наричат Балкани. Но за разлика от Черна Гора, тук имах чувството че съм в някаква източноевропейска версия на Швейцария, действително е много красива природата и ме е яд, че не съм се сетил да я снимам и може би като четете ще останете с впечателението, че в тази държава има само мъка. Това не е така. Например най-хубавата музика по радиото, която съм чувал е била в тези държави, където правилата много не важат и явно това важи за авторските права и затова музиката в радиото е много по-богата и можете да ядете в Бюрек Кинга.
Наближавайки Сребреница сте доста високо в планината и слизате за да влезете в града. Планините са много стръмни и града е в ниското както Мостар и Сараево. Това, което ми направи впечатление е, че не видях табела за града по пътната мрежа преди него. Трябва да знаете къде е за да го стигнете. Вътре в него навсякъде има знамената на Република Сръбска и единственото знаме на държавата се вее на самия мемориал, който е след града малко преди Братунац.
По пътя не беше рядка гледка да се види в околните села къщи, които са разрушени, изгорени, стреляно е по тях и вече природата ги е завзела. Района е привидно доста беден и силно белязан от войната. Трябва да внимавате покрай пътищата, къде минавате и да избягвате разходките в горите, защото те са били зона на ожесточени бойни действия, продължили с години където всички замесени страни са минирали и в държавата все още има поне над 200 хиляди неоткрити мини и покрай пътищата се среща предупреждаващия надпис да не навлизате след него. Тези табели ме караха да ценя родната природа и мирната ни държава още повече. Мините не са е нещо, което те спира да обикаляш балканите у нас.

Пътищата бих казал че са малко по-добри от нашите. Дори в този крайно пострадал район, където даже и винетки не се плащат, бих казал, че пътищата бяха в задоволително състояние.

Следвайки офлайн навигацията на телефона защито разбира се не ползвам онлайн заради страшните такси, все пак не съм в ЕС с всички потребителски привилегии. След Братунац тръгнах през селата покрай река Дрина, която е границата със Сърбия, гонейки първия сръбски град след границата - Вишесава, пресичайки едно малко ГКПП. На него ми задаваха най-много въпроси някога. Кой съм, къде съм бил, къде отивам. Освен това в сръбската страна ме отбиха и трябваше да отворя всичко на колата, всяка раница, всеки джоб, дори отварях капачката на резервоара за да видят братята сърби какво има в него. Вкараха ме в стаята, където изкарах всичко от раницата си и граничарите старателно оглеждаха. Очаквайки подобни проверки из балканските граници не бях особено изненадан и се бях запасил с много касови бележки, чрез които да доказвам че наистина съм купил 30 бутилки вино, разни затворени кутийки шапоани и не искам да ги прекарвам контрабанда. Както и да е, граничарите се оказаха основно заинтересовани от колата, дори единия обясни за баща си неговия трабант и явно съм бил единствения чужденец, който е минал сигурно за последната година от там, камо ли българин с трабант. Всичко мина благополучно, но изгубих много време докато да мине тази проверка.

На следващия ден времето не беше с мен, стана студено и мокро и още от Мостар бях усетил началото на зимата. Минах през Злодол, някъде на някой следващ град закусих от чудните сръбски банички, купих си от най-хубавото сръбско вино, което ми препоръчаха граничарите, което е всъщност черногорския Вранац и се качих по магистралите посока Ниш. Сърбите отново ме впечатлиха със своята пътна инфраструктура, която всеки път става по-модерна и разширена. При тях няма проблеми да плащате с евро на путарините по магистралите за пътната такса, извън тях няма винетки. Влизайки у нас си припомних колко неудобна е тази система с винетките, където трябва да намерите място, където да платите, но аз съм местен и съм с годишна, така че нашата система е проблем за другите. Но пак нашата версия на винетките е по-добра от португалската.

Така приключи моето отиване и връщане до Португалия. Носех по-малко неща от предишния път и като се прибрах вкъщи се чудех защо съм мъкнал двигател. Не съм имал никакви проблеми, само стегнах 2 разхлабени гайки от вибрации по генерацията с ключ 13. Веднъж като свикна, минаването всеки ден на средно 300, че понякога и двойно повече километри въобще не ми правеше впечатление и е най-обикновено каране. Определено подобренията, които направих спрямо миналото ми пътуване по колата се оказаха подобрения и ми позволиха да се движа по-бързо и комфортно. За следващия път трябва да си сменя поне задния ресор, за да не ми кляка така задницата от багажа и мисля да си претапицирам седалките.

Надявам се, който чете това и има съмнения в тази машина и нейните възможности поне малко да съм успял да го разубедя. Тук е мястото да напиша, че определено не мисля че с напълно оригинален 2т трабант бих тръгнал да обикалям така. Веднъж като съм го модернизирал до някаква степен и вече добил представа, надали мога да се върна назад в техническо отношение, но това разбира се не бива да ви спира или ограничава. Нещата, които сменям или добавям аз са на база опита, който съм натрупал през годините и недостатъците, които съм забелязал в оригиналната конструкция. А що се отнася до маслото, защото може би ще пита някой - задължително с полусинтетика, мазането на двигателя е напълно достатъчно, дима и миризмата са минимална в началото и ги няма в движение, маслото което ползвам е Мотул 510 и максимум 20 гр. на литър или съотношение 1:50. Все още карам двигателя от последното ми пътуване до Италия с колянов вал, който аз съм рециклирал и не си е променил нито звука, нито поведението, така че според мен това е достатъчно ясна индикация за способностите на маслото и съотношението да маже добре. Ако се интересувате какво съм направил и имате въпроси, не се притеснявайте да питате в темата ми в раздел Гараж. С удоволствие ще ви отговоря и помогна със съвети и части.

След едно такова далечно каране, ще имате чувството, че ако има път и до Марс ще стигнете с тая кола.
Вече мисля за следващата дестинация и имам някакви идеи, като се надявам да успея да ги реализирам тази година.
На добър път.