Тъй като досега няколко български Вартбурга ( 3 ако не се лъжа ) са ходили до събора в Айзенах, но не са написали нищо за преживяното, реших аз да съм първия, който ще сподели поне една малка част от това какво е да се отиде от България до там и обратно. Една малка част, понеже преживяното е трудно да се обясни или заснеме.

Международният събор на Вартбург в град Айзенах е еквивалента на събора на Трантите в Цвикау, или иначе казано - мечтата на всеки истински фен. Тази година събора беше 19 подред и бе под надслов 30 години от края на производството на четиритактовия 1.3

Ние тръгнахме двама човека от Пловдив, като колата с която тръгнахме не знаехме до последния момент, дали ще успеем да я съберем, че да тръгнем навреме.
353то е 86та, преминал през тотално разглобяване и събиране обратно. До преди месец нямаше брони, гуми, застраховка, прегледи и една камара неща, които са необходими на една кола за да я караш.
За трите години, през които седя колата, всички от новите маншони бяха за смяна, шарнирите бяха спекли, резервоара беше пълен с ръжди. Та се наложи да сменим, вече сменени неща, само и само за да минем преглед. Двигателя и всичко беше след ремонт и с колата бяха минати точно 150 км. Или иначе казано, не я бяхме покарали за да издаде някой евентуален дефект преди да я засилим на втора клапа към Айзенах.
Няколко дни преди да тръгнем сложихме комутаторното запалване с големите бобини от Лада. Тъй като новите кондензатори също бяха заминали, а не искахме да имаме проблеми точно с този момент и по отношение на изкроизгасянето нямахме, но затова по-късно.

Колата не беше съвсем завършена след като месец след работно време я довършвахме, с някоя друга липса ( например не можахме да намерим емблеми ), но събора ни зовеше, особено защото организатора на събитието беше казал в местните медии, че ще идват и гости от България.

Термостата почна да ни прави проблем още в България, затова го разкарахме преди да тръгнем, но дори така колата и ние специално трудно понасяхме уникалната жега, завладяла цяла Европа. Горещината беше неописуема, на изкачванията и на равните участъци в ранния следобед карахме на включено парно, само и само за да не ни свети жълтата лапма на температурата. Сърбия ни посрещна с километрична опашка и ни изпрати в Унгария с такава опашка, пълна с гастарбайтери, че дори не се виждаше сръбския граничен пункт. 3 часа ни отне да влезем в Унгария на граничния пункт от последната снимка. Това беше и момента, в който установихме, че включвателя на перката на радиатора загина и трябваше да спираме, отворим капака, вържем на късо клемите, за да не прегреем машината всеки път, когато ни хващаше някое задръстване. Влязохме в Унгария твърде късно заради чакането и идеята да нощуваме в Будапеща отиде по дяволите и затова останахме в близкия унгарски град Сегед.

На следващия ден жегата продължи, дори бих казал че температурите се повишиха.
Тръгнахме сутринта по монотонната унгарска магистрала, като движението все повече се сгъстяваше и до Будапеща се набихме в едно от многото и ,,хубави'' километрични задръствания гарнирани с все повече тирове, още повече гастарбайтери и местни. По магистралата имаше редица ремонти, които забавяха, а и на места направо спираха движението.
Често имаше моменти, в които карахме в насрещното на магистралата, заради ремонти в нашето платно.

Не издържахме на жегата, на която и телефоните ни почнаха да се задъхват с удивителни знаци по тях и малко преди Словакия се махнахме от магистралата с идеята да караме по извънградските и междуселски пътища. Това решение допълнително удължи път ни, но поне ни спести ада на натоварената магистрала.

Вече в Словакия на междуселските пътища, на които не се изисква винетка заредихме на Шел 95 и звъненето на аванса, което се появяваше често в натоварване, вече беше във всички обороти и колата направо не даваше да се пипне газта. Влязохме в Чехия, продължавайки пътя си по междуселските пътища, където късмета не ни излезе и също имаше ремонти, а жегата не спираше. Така стигнахме до Бърно в късния следобед, където трябваше да видим какво става с центровката. А центровката беше отишла по дяволите, защото кечето, което маже гърбицата беше изсъхнало, а крачетата на чукчетата бяха се изяли и вече нямахме центовка. Сменихме плочката, обаче и лагерите на оста играеха, добре че носим цялата хава, та сменихме и нея. Вече със смазано кече, направена центровка и сглобена кола на следващия ден потеглихме за Германия.

На третия ден от нашето пътуване жегата ни мореше със все сила, а звъненето на аванса ни тормозеше допълнително. Нямаше какво повече да направим и стигнахме до извода, че сме заредили кофти гориво в Словакия. Продължихме до Прага по междуселските пътища за да изгорим от гадния бензин, от който сипахме до горе. Малко след Прага се качихме вече на магистралата и заредихме от скъпия 100 октанов бензин, от който колата излетя. Не че не звънеше аванса, звънеше, но значително по-рядко и само в определени моменти.
Така триумфално с леко звънящ двигател и 140 км/ч минахме границата, която е една незначителна табела, която дори не успях да снимам.

Късметът отново ни напусна и около Лайпциг на аутобана варела започна да звъни пак, да киха и кашля и точно пред нас излезе една отбивка, където отново разглобихме да видим какво става. Оказа се, че центровката отново е отишла по дяволите, защото уморените ни от жегата глави са смазали кечето, обаче са забравили да го фиксират така, че да маже гърбицата. Хайде и тука една груба центровка, колкото да идем до събора и там ще го мислим. На снимката се вижда и начина на свързване на комутаторите, които изключват и заместват кондензаторите напълно. Тази модификация при нас беше едно от задължителните неща, понеже шофьора в неговия опит е сменил една чанта със дефектирали кондензатори, докато други не са ги пипали. Като изключим избягването на центровката, комутаторите работиха безпроблемно.

Така на плаца пристигнахме, когато пристигат организаторите и тези, идващи от други страни. На следващия ден е официалното откриване на събитието и тогава се допускат германските коли. Отпред на улицата в града вече беше започнала да се извива една голяма опашка от чакащи всякакви видове и модификации Вартбурзи, на които са закачени всякакви видове ГДР каравани. Тези хора ще прекарат нощта вън и ще бъдат допуснати на следващия ден. Един от чакащите беше перфектен бял двуврат спортен Вартбург 311, което може само да ви даде бегла представа за сериозността на организаторите и стриктното спазване на зададените правила.
Вечерта на този ден в който ние пристигнахме е международната вечер, където всяка страна представя себе си на една дълга маса, носейки хапване и пийване от съответната държава. Това е един от много готините моменти на Хаймве. Там се завързват приятелствата и интересните разговори.
Ние бяхме най-далечните, пристигнали с колата, а специалния гост беше един аржентинец, който дойде без кола, но стана ясно, че от стария модел Вартбург са сглобявани бройки в Аржентина и тамошните Вартбурзи са малко по-различни от европейските.

На събитието присъстваха и двама англичани, натоварили на вартбург-носилка ( който са направили преди 6 месеца от 2рия в Англия Трамп ) състезателен Варел, който варел е един от тези, които ГДР е изнесъл в Обединеното Кралство за да участва по ралита. Хората, които подържат колата все още активно я карат и тя продължава да участва в ралита. А още по-впечатляващото е, че ГДР пилота, който е карал тази същата кола присъстваше на събитието и можеше да се говори с него. Ние спасихме англичаните с 2 скоби за маркуч, понеже носилката имаше някакъв проблем. Интересното при тях беше и начинът на тунинговане на машината. Имаше 3 карбуратора от английска кола, серво на спирачките, ел. бензинова помпа и други неГДР елементи, които я правеха уникална сама по себе си. А факта, че се кара почти всеки уикенд вместо да събира прах в някой гараж на мен лично ми пълнеше душата. Хората бяха напълно открити и споделяха инфо с всеки заинтересован.

Норвежкия вариант на ранния 353 също беше представен, машината за износ в Норвегия се нарича Президент и успях да и напрявя няколко по-подробни снимки. Норвежците се представиха с 3 коли, всичките в уникално състояние. Снимах малко по-подробно една от тях.

Освен, че бяха впечатлени, че сме изминали толкова километри да присъстваме, това че единият от нас говореше много добър немски език допълнително предразполагаше отбора на организаторите към нас. Хората бяха изключително гостоприемни, някои от тях говореха и добър английски. Но бих казал, че за да се потопи човек напълно в атмосферата на събитието е необходимо да знае немски език поне на средно ниво.

В 8 часа на следващия ден бе официалното откриване на Хаймве.

Официалното откриване на събитието е най-емоционалният момент. Отбора на организаторите се състои от 50тина човека сплотен екип, който главния организатор на събитието подържа и разширява вече почти 20 години.
В този отбор най-малкия член беше под 10 години, а най-възрастния над 70. Като всеки един от тях има определена задача, която изпълнява.
Всички дружно отиват отпред и отварят вратите на най-нетърпеливите, спяли пред тях през нощта.
Местата на плаца са ограничени и всяка кола бе инструктирана от екипа къде по-точно и как да паркира, за да има места за палатки, каравани, коридори за бърза помощ и пожарна.
По отношение на бързата помощ и пожарната, както всяка година имаше дежурен екип и коли вътре с отредено за целта място, външни мивки и душ, закрити душове и тоалетни. Имаше и щанд на Германските пощи, където можеше веднага да се прати картичка от Хаймве. Малко по-встрани от плаца имаше жива музика, закрита шатра със задължителните вюрстчета и бира. Храна и пиво имаше за продан и на самия плац от организаторите.

На последната снимка се вижда човек с бастун, който е работил в завода за Вартбург, а до него е жена му, също работила в завода, техния син също беше част от екипа, но точно когато му е приключило обучението и завода е бил закрит. Те бяха част от екипа, някои от гостите също бяха работници от завода в града.

Плаца бързо се напълни с близо 500 коли + всякакви видове ГДР каравани, разгъваеми палатки и прочие. Коли имаше и отвън, Баркаси, Трабанти, ДКВта, ЕМВта, ИФИ и други ретро возила.
Слънцето продължаваше да пече, като вече спасение от него нямаше.
В нета вече има качени доста снимки и дори видео с дрон от цялото събитие.
Тук ще кача тези, които аз съм направил.
Хората, които продаваха резервни части, нови и втора ръка бяха разпълани сергиите и там човек можеше всичко да си вземе ново или втора ръка. Цените бяха фрапантни за нашия стандарт, но имаше и неща, които бяха и по-евтини от България. Аз така намерих с разпитване и обикаляне намерих чисто нов ключ за запалване за стар модел Трабант. Имаше и други бъзикни, които просто ги няма у нас, като например доста дребни гумени елементи по Вартбурга - нови.
Там си купихме и монтирахме бутонен ключ за да включваме перката на радиатора ръчно. Това ни спаси и нямахме проблеми на връщане, а и сложихме оригинален ключ, нов.

Ако трябва да обобщя повечето коли на това събитие, то би било следното: Те не се карат така, както са се карали едно време или както карахаме ние.
Колите не са като от завода, по-хубави са. Унгарски части по тях няма.
Повечето са пълни оригинали, на много малко километри от близките градове и села и се карат само и единствено по подобен вид събития през уикенда. Другата част са реставрирани до степен да може да се яде от двигателя. Това е и причината, поради която изглеждат перфектно.
Имаше ли кола, която си личи, че по-често се кара, то тя имаше някаква модификация.

Лимузината, която виждате е с оригиналния двигател и е на главния организатор на събитието.
Машината е още по-впечатляваща на живо. Досега не бях виждал толкова добре удължена кола, която изглежда като оригинално изпълнение. Само ще кажа, че това между двете странични врати се отваря като врата от вътрешна страна.

Имаше шатра, където колите отиваха да бъдат оценявани за тунинг, оригиналност и други.
Като по-късно се раздаваха и награди.
Наградите представляваха дървен постамент, върху която има закрепена метална плочка от бетона в завода в едно хале, по които плочки е минал всеки един произведен някога Вартбург. Към наградата вървеше и описание със снимки, как организатора маха бетонираните метални плочки, преди сградата да бъде напълно разрушена и направена на нещо друго.

Колите с регистрационен номер, завършващ на Н, както може би знаете са т.нар. исторически автомобили.
Те са със специални привилегии, но общото между тях е, че са напълно оригинални.
Това е начинът по който тези коли оцеляват в страната предвид технологията в тях, както и всички останали ретро автомобили.
Кучето с клатеща се глава трябва да е култ в Източна Германия, защото почти всички го имаха, както и едни странни плетени шапки.
Зеления варел на снимката бе едно комби, което взе награда за най-добре реставриран ако не ме лъже паметта.
Беше нереално изглеждаща 30 годишна кола.
Всичко бе толкова лъснато, че човек направо го дострашаваше да се доближава.

Въобще толкова много Вартбурзи имаше, че даже окото и ума се пренасищаха от тях. Но хората там имат изградена култура и го няма момента като при нас, когато идват някакви хора и искат да ти влизат в колата.
Слънцето продължаваше да пече с всичка сила, а плаца продължи да се пълни и в Събота.

Имаше и от най-ранните вартбурзи, при които за да се отвори капачката за резервоара се отваря задната врата, тогава се достига задната полица, където е ръчката за отваряне на багажника, вече отворил багажника излизаш вън, вдигаш го и натискаш бутон вътре на гърловината и капачката на резервоара се отваря. И те тогава вече почваш да миксираш бензина

Червената машина, която виждате на първата снимка взе награда за най-добър тунинг. Тя е и интернет сензация като цяло и всеки по-запален фен я знае. На живо е още по-впечатляваща.

Събота вечерта част от програмата беше озаглавена: До Вартбург без Вартбург.
Представляваше няколко часов преход до замъка и обратно през нощта, с минаване покрай забележителности на малкия град, лекции по пътя от ексурзовод, която разходка независимо че бе сериозно предизвикателство за хората свикнали да си седят вкъщи, напълно си заслужаваше.
Местата бяха ограничени до 50 и групата беше сравнително малка, но пък ни допуснаха вътре в замъка, който отвориха специално за нас. А самия замък е един от многото такива на територията на Германия от времената преди да я има държавата, която днес познаваме. И все пак имаше какво да се види вътре и информацията бе поднесена подобаващо.

Самите билетчета за екскурзията бяха автентични от едно време от завода. Както и билетчето за безплатна напитка обратно на плаца.

Докато се движехме след ексурзовода ( който пък следващия ден се появи на плаца с едно 312 ) на ключови места ни причакваше едно 353 комби на организаторите да ни раздава сладолед от една кръчма, а малко по-нагоре вода или бира за да борим жегата докато се качим на замъка. Личеше си, че хората не го организират това за пръв път.

Посещението до музея е също задължително.
В музея на AWE могат да се видят експонати и да се проследи историята на машиностроенето в града, като само една малка част от него са Вартбурзите.
Музея се намира в една от сградите на бившия завод за Вартбурзи, като точно срещу него седи една от сградите, която изглежда така, както изглежда всеки зарязан социалистически завод от близкото минало, оставен на произвола на времето.

Тъй като организатора на събитието е в близки отношения с управата на музея, те лично са направили и този ГДР гараж, където можеше да се види как навремето обикновения гедереец си е правил сам колата за да не чака ред в държавния сервиз. Всичко беше пълен оригинал от едно време, като дори снимките на голите жени на вратата на шкафа са търсени специално през Ибей за да отговарят по автентичност. А снимката на двамата, които сменят двигател също е търсена специално от организаторите на Хаймве, като по-младия от снимката работеше в музея.

Работилницата от последната снимка пък представяше периода от началото на 20ти век, като всички машини там функционират, а тухлите по стената са спасени от екипа на Хаймве от мястото, където се е помещавала тази работилница за да бъдат издигнати и пренаредени там, та да се запази максималната автентичност. Въобще нивото и отношението към детаилите беше много сериозно.

Най-интересния момент бе самото движение в града по време на събора.
Да отидеш до супермаркета и да видиш сред модерния трафик тези машини в движение или просто паркирани отпред е трудно да се опише. 353, 312, Трабанти, Баркаси, Мултикари ( които още се произвеждат )
ДКВ никога не бях виждал на живо, а сега се разминавах с тях постоянно. На живо са още по-впечатляващи.
Атмосферата е много приятна, странна и едновременно напълно нормална.
Симсонките се засичаха доста често.

Пред плаца на улицата бе паркирано и едно кабрио.
Собственика го нямаше, а колата си седеше свободно на тротоара. Нещо, което никой у нас не би помислил да направи точно с това кабрио. Усещаше се, че общото отношение и разбиране към старите автомобили от минувачите и дошлите на събора е съвсем друго.

Колега,само мога да кажа страхотно БЛАГОДАРЯ за начина по които разказваш и показваш нещата!Шапка ти свалям!Преживяването на цялата Ви група е уникално и се радвам,че го споделяш с форума.Преди 1989 г. съм бил свидетел как немците от ГДР "хвърчаха" с Вартбурзи и Трабанти с каравани,а Вие сте се "докоснали" до традицийте на немците след толкова години.Ще се радвам,ако споделиш докрай!

Разбира се, нали и други трябва да знаят какво е, ако решат да идат.

Събитието включва и обиколко в рамките на областта, минаващ през редица спретнати села по извънградски пътища с дължина около 90 км.
Колоната беше поне 100тина коли, ние бяхме по средата някъде и се обгазихме на наклоните от един турист пред нас, който бе прекалил с маслото
В колоната се включваха и Трабанти, Баркаси, ЕТЗта, Симсонки, ДКВта, но основния контингент си бяха варелите.
Засичаха се и ГДР машини в идеален вид, които просто са паркирани по улиците от хората, които са ги изкарали до някъде за уикенда.
По пътя 2 Вартбурга отказаха, но не и нашия.

Екипа на Хаймве бе отново подготвен, на кръстовища със светофари контролираха преминаването ни, но на други места местните коли ни чакаха да минем, независимо че бяхме без предимство и нямаше никой от екипа да ги спре. Полицейски коли или полицай нямаше никъде.
Местата през които минавахме явно бяха наясно, че ще минем и доста хора бяха излезли да ни наблюдават, което беше допълнителна странна гледка, защото да видиш някой по улиците, особено по тези села е голяма рядкост, защото хората са или вкъщи или на работа. А имаше и такива, които бяха излезли с ретро колите си да ни причакат за да ни снимат като тези на последната снимка.
Като цяло не съм фен на ретро парадите, но тук атмосфарата беше съвсем различна.

В Неделя, предпоследния ден на Хаймве бе и филмовата вечер и представянето на ,,специалния гост''.

Филмовата вечер започна с една доста дълга и подробна лекция за автомобилостроенето в града, акцентираща върху всичко свързано с Вартбурга.
Тогава човек можеше да научи много дълбоки подробности. Например историята на прахозащитната четчица на педалите на варела в купето, която инженерът, който я е измислил е измислил само гумената капачка, а четките вътре са от четка за под, която той имал вкъщи и можел да издърпва четковите влакана. След това негово откритие, завода започва да купува въпросните четки за под в индустриални количества и да ги разглобява за да може да прави от тях този жизнено важен елемент.

След това бе прожектиран и филма на екипа от миналогодишното събитие, когато пък е валяло много дъжд.

,,Специалният гост'' бе последния произведен някога Вартбург - червеното 1.3, което попринцип седи в музея, бе в движение и след доста впечатляваща музикално-светлинна програма се появи като някой призрак обгърнат в дим на сцената. Колата можеше да се види и на следващия ден сутринта. На 9 километра и 30 години, като досега не бе излизала от музея. Излишно е да казвам колко се пазеше от екипа. После стана ясно, че за да се задвижи след този дълъг престой са трябвали само час и половина работа по нея.

На следващия ден сутринта почти целия плац се беше опразнил, защото бе Понеделник и хората са на работа.
Апропо, в Неделя Айзенах е като пустиня. Нищо не работи, само дюнерджийниците.
Екипа се представи и ритуално закри събитието.

А нас ни чакаше обратния път, който взехме за 2 дни, като последния преход ни бе от Бърно до Пловдив наведнъж.
Което може да не звучи много, но поне за нас си беше голямо предизвикателство последния ден да тръгнем от 8 сутринта и да се приберем в 2 сутринта Българско време. Не знаем как, но някак си карахме 5 часа със 100, а минавахме 300 километра . Глобалното затопляне доста ни измори и дори хванахме тен в Германия.
Вече екипирани с бутон за перката нямахме проблеми със загряването, а времето пак печеше, но беше търпимо и парното не сме пускали. Както на отиване, така и на връщане стояхме далеч от бензина Е10, който ни предупредиха няколкократно да не ползваме. Зареждането в Германия е препоръчително да става в малко по-страничните бензиностанции, а не в тези на самата магистрала, понеже цените встрани са по-ниски.
От Чехия пълнете гориво до горе, понеже е доста по-евтино от германското и по наши впечатления доста по-хубаво.
Избягвайте да плащате в Евро в страните, където валутата не е в Евро. В Унгария по бензиностанциите, дори от големите вериги лъжат като побъркани за стойността на техния проклет форинт
Същото е и в България, където успяхме в 10 литрова туба да сипем 12 литра и тубата да не е пълна до горе.
Прибрахме се без проблеми, с изключение на запушен горивен филтър малко преди българската граница.

Това бе една малка част от нашето пътуване. Доста изморително, но си заслужаваше всеки километър.

Още и по-хубави снимки можете да видите на страницата на Хаймве.