След като бяхме миналата година, решихме да повторим и тази пътуването до Айзенах с двутактовата машина, при това не толкова за да разглеждаме хубави коли, а по-скоро да се видим с приятели и да събираме емоция от пътуването. Затова и тази година пропътувахме повече километри и минахме през други пътища, държави и още един музей, за който ще напиша по-долу.
Със сигурност ще пропусна някои детаили, а други ще спестя за да мога да опиша накратко нашето пътуване.

Всяка година откакто се провежда, всяко събитие е озаглавено по някакъв начин. Тазгодишния слоган беше: Вкъщи е добре, на Хаймве е по-добре, 20 години Хаймве.
Най-голямото международно събитие на тема Вартбург се организира от същия човек, който го е започнал през 99-та година и екипа му, който се разраства.

Подготовката за автомобила тази година включваше добавяне на втори вентилатор на радиатора, смяна на оригиналния алтернатор с такъв от Бош - 90 амперов от ауди и смяна на цилиндровата глава. Друго, което не е оригинално в техническата част е комутаторното запалване с български бобини, което ни спестява кондензаторните главоболия.
Главата трябваше да се смени, понеже след много ремонти се оказа, че е прекалено изтънена и компресира двигателя, което увеличава вторичните детонации. Тези вторични детонации са всъщност най-неприятната част в един двутактов двигател. Причиняват се от бензин с ниско октаново число, много нагар, грешен момент на подаване на искрата и други. Като цяло единствено с това имахме проблем през цялото пътуване и нищо друго. От някои бензиностанции мотора в натоварване звъни, от други не и това звънене и детониране бе основния недостатък. Освен това преди пътуването трябваше да сменим скъсаните български маншони на полуоските с нови универсални неопренови, нови престъргани и изправени дискове отпред и редица други дреболии, които вече съм забравил.

Разбира се като се изключи и факта, че се пътува в кола с технология от 30-те, започната да се прави през 60-те , произведена 86та и рециклирана 2017г, без климатик с 3ма пътници и багаж за 10 дни къмпингуваме и нещата от към комфорт на пътуването загрубяват значително. Но на плаца в Айзенах не може да се влезе с друго освен варел, пък и в това е цялата тръпка. А именно пътуването през Европа с тази кола допринесе много положителни моменти и емоции по пътя ни, но това че сме прегледали всичко по нея 100 пъти преди да тръгнем и че сме ходили с нея вече до Германия веднъж, не увеличи доверието ни в техниката. Но именно в този конфликт на желание да стигнеш и доверие в техниката е движещата емоция, която влече към едно такова далечно пътуване.

Маршрута на отиване бе България-Сърбия-Унгария-Словакия-Чехия-Германия. На връщане си спестихме Словакия и Чехия и минахме през Австрия. Като разстоянието се взима за между 2 и 3 нощувки. Австрия като цяло не е страна за каране по магистралата с кола, понеже цените на всичко са фрапиращи, а ако имате проблем на магистралата и нямате късмета да сте в някоя отбивка ви очаква сериозна глоба. Но ако минавате през страната по немагистрален път, то ще се насладите на красотата на страната и комфорта на хубавите пътища и добрата инфраструктура. Освен това и на бензиностанциите извън магистралата цената на горивото е значително по-ниска. Но това не променя факта, че шише масло там, от който и да е вид или марка е към 30 и нещо евро Та затова се запасявайте с масло преди тръгване или поне не си купувайте от Австрия.

Пътната мрежа в Европа и културата на шофиране се подобряваше значително с всяка страна, колкото повече се доближавахме до Германия, като най-отчайващо и опасно е шофирането у нас. Сърбите са построили магистрала почти до нашата граница. И там е мястото, където ни хвана и първата опашка, на която чакахме към час за да минем.
Преминаването през Сърбия е най-трудно, защото съвпада с масовото прибиране и връщане на родените на запад гастрабайтерите от западна Европа към Турция. Второто място, където се образуват големи опашки е при унгарската граница до Сегет. Там си спестихме чакането като минахме по стария път и ГКПП през сръбска Суботица, отбивката за която е около 10 км. преди новия магистрален пункт.

След като минахме цяла Унгария по второкласни пътища покрай езерото Балатон и се засичахме с често преминаващите 4тактови варели, кашони и дизелови Икаруси, на следващия ден бяхме вече в Чехия по магистралата на път за Прага.
Преминавато през Чехия по немагистрален път не е за предпочитане, понеже селата са много и пътя криволичи постоянно, затова там минахме по магистралата, на която ни хвана километрично задръстване до Бърно. А задръстванията на тези мощни магистрали се образуват лесно и бързо, заради мощния трафик, ремонтите по пътя и често катастрофиращите гастарбайтери, от който е добре да спазвате по-голяма дистанция, понеже не се славят като добри шофьори в лимузините, които са наели под наем за да демонстрират заможност на роднините си в Анадола.

Докато търсихме мястото за нощувка в Прага се натъкнахме на пътя на германски Трабант, който първо бе зад нас, после пред нас и след кратка гонка на един светофар му казахме да спрем да се видим, което разбира се случи, понеже ГДР техниката ни сближаваше по един странен начин в не чак толкова чуждата за нас чешка столица.
Трабанта се караше от една двойка на ексурзия. Машината е 6 волтова, нищо особено като външен вид, но карана ежедневно и използвана като кола, а не като перфектен музеен експонат. Изкефихме се на колегата и подаръка, който съдбата ни поднесе, дадохме им български локум, халва, лимонови резанки и сладки Сюрприз и така приключи вторият ден от нашето пътуване.

Винаги е радвам на хора,които разказват увлекателно пътуването си с двутактова машина по "чуждите"земи!Колега,ти определено го правиш добре,ще следя с интерес пътуването ви и ще се радвам да качиш повече снимки!

Пиша тези редове, за да може да остане някакъв написан спомен, а и преди всичко за да бъде като мотивация за тези, които нямат вяра в тези машини и техните способности.

Третият ден тръгнахме от Прага, вече по междуградските пътища, като този път решихме да не пропускаме другото свещено място за всеки 2т фен у нас, а именно - дома на Трабанта и August Horch Museum в Цвикау.
От Прага до Цвикау всъщност пътя минава през град Хомутов, в близост до който е и Мост, където се провежда на Аутодрома 24 часовата версия на Льо-Ман за Трабант - 12 часа на Мост.

След Хомутов се минава границата през един планински проход, което преминаване е за предпочитане пред магистралния път, минаващ покрай Дрезден посока Айзенах. Второкласните пътища в Чехия са изключително добри и не чак толкова натоварени, като големите аутобани.

Веднъж вече в Германия, където винетки и тол такси няма за колите, пътя към Цвикау минава покрай Чопау, където пък са се правели и продължават да се произвеждат МЗ-ки, които естествено са доста по-различни и не толкова масови, но все пак налице.

Ако очаквате от музея в Цвикау да видите само Трабанти, то ще бъдете разочаровани в най-добрия смисъл на думата. В помещенията са разположени най-различни марки автомобили, произвеждани в града и свързани с неговата богата машиностроителна история. В музея има и военни машини, от Фолксваген костенурка до Трабант, както и Вартбург, теглещ каравана пред Трабант, който също тегли каравана за да може да се види как източногерманците са пътували на почивка. Инсталациите са интересни за всеки, независимо дали е отишъл за машините или просто попаднал случайно.

Успях да направя няколко снимки, които дават почти нулево усещане за начина, по който бяха разположени нещата в този музей. Бяхме като деца в сладкарски магазин, които все още не могат да осъзнаят къде се намират, опитващи се да попием максимално много, на място където можем да прекараме цял ден, но разполагаме само с час.

Камионът , показан на последната снимка е IFA, към 1965 година у нас имаше доста бройки, но съветските камиони преобладаваха.
Като камион, беше равностолен на ЗИЛ, по- добът от ГАЗ , кабината просторна и с големи стъкла, позволяващи голяма видимост. Шумът на двигателя беше значително по- нисък от другите камиони.

Да, точно. Това е стария камион ИФА. По този коридор нататък е трабантовия сегмент, който е доста широк и представя не само марката, но и живота в ГДР. На снимката се вижда и автомобила Заксенринг, който е една голяма лодка, която има и комби вариант. Ранния трабант доста прилича на този Заксенринг, в смисъл че е негова умалена, опростена, запазила ключови черти версия.

Качил съм малка част от музея и Трабантовата част, която бях твърде зает да разглеждам и не успях да снимам цялата. Впечатление направи и витрината, под която бяха изобразени нещата, които всеки е носил в багажника, включително и дамския чорапогащник, подходящ заместител на ремъка. Интересно е на живо да се види милионният оранжев Трабант и последния произведен - розов четиритактов 1.1. все цветове, които са единични за бройка.
Трябва да се отбележи, че в Трабантовата част, музея е най-интерактивен. Имаше табло със ръчки пред него, като всяка ръчка бе различен материал, от който е произведен трабанта и при вдигането на дуропласта, таблото светваше с частите от дуропласт и така обикновения посетител можеше да разбере тежестта и мястото на приложение на различните материали по колата.
Друго бе и голямото колело, което при въртене на ръка сменяше специфичните цветове на произведените модели.


В друг ъгъл бяха поместени и други автомобили, единични бройки от други европейски музеи, най-вероятно по някоя обменна програма, но пропуснах новото Ламборджини и другите пластмаси и снимах само старите железа.

Събора в Айзенах се провежда на един плац, леко извън малкия град, където се провеждат различни събития. Открит е ден по-рано за чужденците, а тази година имаше и томбола за 10-тина германеца, които бяха допуснати с нас.
На международната вечер, всеки вареладжия от различна държава носи някаква хапванка, а бира е осигурена от организаторите. Това е един от много готините моменти на разговори, опитване на различна храна и спиртови напитки от източните съседи. Ние се представихме с класически сладки от магазина и две тави баница, която завъртяхме на място, носейки кори от България. След като гледаха доста странно какви ги вършим с тези ''вестници'', в последствие се оказа, че баницата свърши първа, а ние дори не можахме да опитаме от това, за което само ни хвалеха, че е супер.

И тук е мястото да се отбележи, че веднъж вече били един път, поне ние и нашите познати не отиваме там да ги гледаме тия варели. Отиваме за емоцията, пътуването, разговорите и срещите. И именно в това е различното на Хаймве спрямо други мероприятия, че е нещо привидно на автосъбор, но в действителност много повече.

Тази година не пропуснахме да направим снимки до една от входно-изходните табели на града, като символа на града и марката е свети Георги. А пътя зад табелата води именно до мястото, където според легендата той е победил змея и станал символ на града. Самото място е една обособена горска пътека, криволичеща и минаваща над една малка река. Тази разходка е добро спасение от жегата на плаца.

Изнамерих дронови снимки, първата от която показва плаца спрямо града и чакащите (някои от които втори ден вън на пътя) да влязат вареладжии.
Втората е на следващия ден и ритуалното откриване на вратите за германците. В центъра е организатора на събитието, заобиколен от неговия верен екип. След ритуалното им откриване, наподобяващо старта на мач от шампионската лига, вратите се отварят точно в 8 сутринта. Тогава всички посрещаме стотици варели и каравани. Като естествено няма привилегии за наши хора и разни специални коли, както се вижда от последната снимка, която направих на ранното двуврато Вартбург изпълнение. Човека чинно си изчака цяла нощ пред вратата и се нареди на опашката като всички останали.

С отварянето на вратите плаца се изпълни с всякакви изпълнения, повечето от които оригинали.
Снимки можете да намерите много, а това са тези, които на мен ми направиха впечатление.
Въобще да се чуди човек как от тази хубава кола, следващия модел е квадратния 353.

Голяма част от колите бяха аранжирани като подвижни музеи.
И не малка част от тях, именно защото са оригинални пристигаха на мероприятието на платформи или идваха от близък град или село. Карани само и единствено по подобни мероприятия.
Хилядите километри, които ние изминахме затвърдиха първоначалните ни очаквания, че с напълно стандартен варел, това пътуване в този век, трафик и глобално затопляне най-вероятно не може да се осъществи.

Съществена част от събитието е и обиколката с колите.
Тя започва от плаца, като в нея се включват стотици коли. Тази година обиколката бе съществено по-кратка, защото миналата година бе към 80 км. и имаше доста изпаднали герои по пътя.
Тази година имаше извънградско по магистрала, която беше затворена и в двете посоки, което беше изключително рядка гледка. Полицаи на всяко кръстовище и крайна точка - двора на завода пред музея. На този същия двор някога са стояли готовите нови коли.
В обиколката се включват и други 2т машини и соц. ретро техника и общия им брой става над 100. А отстрани и публиката по пътя знае къде да ни чака и тя е пристигнала с някаква подобна техника. Въобще все необичайни гледки по пътищата.
Като цяло не е добра стратегия да сте към края на колоната, понеже само двама е достатъчно да са прекалили с маслото и сте до там, така че малко по-напред.
На първата снимка - един от трите варели от Норвегия, там 353-то се нарича Президент. И трите бяха докарани на платформи.

На това събитие, някои хора до такава степен бяха оригиналисти, че чак бяха опасни за останалите. Като един варел с неговите си 30 годишни напукани гуми, които съм снимал.
313-ката на снимките долу гърмеше и прекъсваше по време на обиколката пред нас, а на връщане я подминахме, качена на платформата, на която е пристигнала.
Въобще човек остава с впечатлението, че тия коли не се карат, камо ли интензивно, а ние покрай вече две отивания до Айзенах никога не бихме тръгнали с оригинална кола на такова пътуване. Модификации и модернизация е необходима.

Един зелен варел отсрамва всички с второ отиване до Нордкап и обратно през Санкт Петербург.

А същата сутрин мелкусите паркираха пред нашата палатка. Единия бе в трагично състояние. Относно тази кола с шаси от 353 и купе от фибростъкло никой не знае дали са оригинални или не. И съществува бъзик измежду хората, че всеки е 102рия при 101 оригинално направени.
Въобще е шумна и впечатляваща самоделка, но ще е доста интересно да се покара това нещо.

Обикаляйки града, а и където и да е в Германия, човек можеше да засече съботно-неделните ретраци, с които хората са отишли на кафе или разходка. Така успяхме да снимаме пред бившия параден вход на завода хора, които си снимат колата там.
А в самия Айзенах, ГДР технологията се среща почти на всяка улица.
Последният ден на Хаймве е в Неделя и плаца се е поизпразнил, сергиите за части са събрани и вечерта организаторите прожектират на един голям бял бус филм от миналогодишното събитие и подготовката. След това има хапванка,жива музика от един вареладжия китарист и пеене на стари шлагери.

На следващия ден по обяд всичко приключва след обща снимка и това е момента, в който почти всичко се натоварва на платформи и заминава за някоя по-близка държава от България, а ние оставаме сами с близо 2000 км път пред нас. А най-забавното бе, когато един наш познат, живеещ на 50 км ни каза, че по-добре да тръгва, че него път го чака.

Връщането ни бе по магистралите до Мюнхен, където трафика стана много натоварен, пътища в ремонт, коли и камиони във всички ленти, немското радио ни обясняваше как на околовръстното до този момент са станали 10 катастрофи и въобще връщането е значително по-тегаво от отиването. Най-малкото, защото с всяка държава инфраструктурата и поведението на шофьорите на пътя се влошава, особено след Австрия.

От Мюнхен поехме към Австрия, за да избегнем силно натоварената Чехия и всички ремонти на магистралите там. Половин Австрия я минахме по магистралите и след едно задръстване там, причинено от разсипало се ремарке на пътя, решихме да се впуснем по второкласните австрийски пътища. Там трафика е значително по-малък, вижда се много от самата държава и го няма непрекъснатия дискомфорт на магистралното пътуване и страха да не стане някой технически гаф на магистралата, защото ако това се случи, нещата са много, много солени.

В този ред на мисли, на една бензиностанция близо до Линц спасихме едно Порше 911, което след зареждане на колонката отказа да завърти и запали. Караше го възрастна жена, която нищо техническо не разбираше, но и ние нищо не разбирахме от тази модерна технология. Но след като открихме акумулатора, който бе заровен под разни пластмаси, опитахме да подадем ток и след като това не проработи, избутахме върха на западногерманското спортно автомобилостроене до паркинга, където изчакахме сина на възрастната дама. С негова помощ и след инструкции как да запали на бутане с ръчни скорости, постигнахме успех и колата си запали. Изпратихме хората с обяснения какво да кажат в сервиза, а те ни се отблагодариха с кашон розе от багажника на поршето.

След тази случка, която ще запомним завинаги, останахме със смесени чувства за Австрия и начина, по който всички в бензиностанцията подминаваха жената и ситуацията, в която бе изпаднала. Никой, дори персонала на бензиностанцията не отиде да помогне, никой не се включи да бута освен нас. Хората ни гледаха отстрани неразбираемо, докато си ближеха сладоледите в жегата. Само един минаващ от колата си даде акъл да е включена на втора скорост при бутането.
Ние чужденците с най-старата и евтина кола наоколо, от страната която ще бъде санкционирана за кофти отношение към бежанците ( както чухме по германското радио ) бяхме единствените, които помогнаха. С тези мисли, вечерта се озовахме близо до Балатон, а Поршето остана в някой австрийски сервиз, като доказателство, че всяка кола е машина. И всяка машина може да се развали, независимо колко нова и модерна е тя.

На следващия ден продължихме по второкласните унгарски пътища до граничното село Томпа, където на границата нямаше гастарбайтери. След като чакахме на дългата колона със сърби, един сръбски тираджия посъветва шофьора ни да ''шиба'' напред към другата колона за ЕС жители, която не се виждаше от нашата гледна точка. Ние послушахме съвета и ''шибахме'' до там, влязохме в Суботица и се качихме на магистралата. Имахме късмет и на българската граница имаше само 30 метрова колона от гастарбайтери, където чакахме около час. Така за ден стигнахме от езерото Балатон до Пловдив и приключихме дългото, пълно с всякакви добри моменти и абсолютно безаварийно пътуване до Айзенах и обратно.

Като части носихме запалителната група, маркучи, полуоска, реле за алтернатора, гарнитура глава, бензинова помпа, ремък, фибър и основни инструменти. Маслото в едната посока е около 5 литра, разделено в малки шишета по 500 грама, така зареждахме все по 25 литра гориво без да се мажем и оливаме калника със стандартните шишета по 1 литър.