Здравейте колеги,

Това е разказ за първото българско участие на най-значимото събитие за Трабант-сцената: Международният събор на Трабант в Цвикау (ITT ZWICKAU).
Започвам с това, че срещата не се организираше през последните 2 години било то поради липса на спонсори, било то поради изчерпване от към идеи и концепция за провеждане на мероприятието.
През минали години срещата се е провеждала на територията на малко летище извън града, колите са били на поляна, без ред и хаотично участниците са нареждали палатките или караваните си наоколо.
Както на място установихме, че лятото в Цвикау постоянно превалява, съборът се е превръщал в една голяма кална баня, често колите са закъсвали в калта. Другата критика към предишните издания на ITT е комерсиалността, шумната музика, злоупотребата с алкохол и присъствието на всякакви безвкусни "тунинг" екземпляри с единствената цел да бъдат забелязани.
16.ITT 2011 представляваше съвсем ново начало за това събитие: организацията беше поета от музея "Аугуст Хорх", участието ставаше само с предварителна заявка и одобрение, мястото на срещата беше изместено от покрайнините на голям площад в центъра на града, местата за спане бяха на съседна поляна в парк, имаше възможност да се нощува на квартира или хотел, Трабитата бяха събрани на едно място и подредени. Концепцията беше ясна: ITT е вече олдтаймер среща на високо ниво за истински фенове. Организатори и медии бяха единодушни, че Трабанта се е превърнал в ценЕн ретро автомобил, а времената на "е`-тъка-за-шоо" безвъзвратно са отминали. Фракцията на т.нар. оригиналисти (към която смятам, че принадлежа и аз) по естествен начин започнала да доминира на сцената и оттук нататък съборите ще следват все повече идеята на ITT.

След кратко обявление в сп. Автокласика за моя изненада се свърза с мен ИЦО от Исперих, "таен агент в тила", със сериозното намерение да пътуваме заедно до Цвикау. Изпратихме заявките си за участие, получихме одобрение и нищо не можеше вече да ни спре. Тук е мястото да си призная обзелият ме лек скептицизъм относно намерението на "отбор Исперих" да пътува в 4-членен състав и багаж, който само Ицо е в състояние да изброи. Денят Х наближи и се обединихме около датата на отпътуване: 22.06. Във въпросният ден отбор Исперих пое през Румъния, докато отбор Росинант чинно изпълняваше своите служебни задължения до 19:00 ч., поспа малко и пое към Сърбия в 01:00 ч. на 23.06.
Заредих гориво на границата, поразсъних граничарите и митничарите на Калотина, които бяха убедени, че отивам в Германия за да продам Росинант. Пътят до Ниш беше много добър, прясно асфалтиран и маркирован, трафик почти нямаше. Първата пауза направих с качването на магистралата, а първите 100 км карах с 90 км/ч. Постепенно десният ми крак все повече натежаваше и до Белград не съм падал под 100. Магистралата беше почти празна и по този начин избегнах неравностите в дясната лента. Първите слънчеви лъчи на 23.06 посрещнах на бензиностанция в Белград, където не приемаха евро, разплатих се безпроблемно обаче с виза електрон. Като цяло в Сърбия може спокойно да се плаща в евро и на "путарините" (такса магистрала), бензиностанции лукойл или омв също. След Белград поех по посока Нови сад, където направих и първите си снимки.


Пътят макар и видимо ново асфалтиран беше неравен, през по-голямата си част магистралата беше в една лента, изпреварването и карането с повече от 90 беше опасно. Слънцето напече, трафика се сгъсти и стигнах до унгарската граница вече доста изморен.


Границата представлява външна за ЕС, проверките и опашките още бяха истински. Унгарската митничарка беше усмихната и вежлива, пожела ми лек път до Германия, човек усеща веднага полъха на цивилизацията. Веднага след границата спрях на пункт за закупуване на винетки, в Унгария те са електронни - вкарват ти номера, марката и модела на колата в компютър, дават ти касова бележка и имаш валидна винетка за 10 дни.

Потеглих по магистралата към Сегет и веднага забелязах чудесната настилка - Росинанта возеше сякаш все едно беше спрял. Подминах Сегет и спрях на първата бензиностанция за среща с отбор Исперих. Докато изчаквах колегите, заредих отново догоре резервоара, като момчето на колонките наивно ми припомни да не забравя маслото, рекох си "Трабанта отново си е вкъщи". Бензиностанцията беше "куче-марка", но приеха евро вместо форинти. Потърсих сянка и легнах в колата да подремна малко. След около час-два се събудих от родна реч: отборите Росинант и Исперих се бяха събрали.

Следва продължение..

След като отборите се присъединиха един към друг, започна обсъждането на маршрута: спряхме се на варианта за нощувка във Виена. Радостта от срещата и вълнението от престоящето ни съвместно каране ни накара да поразменим спътници и така за стотина километра в Росинанта гастролира половината от екипаж Исперих. Разликата в натовареността на колите си пролича веднага: колегите от Исперих караха с 80, аз с около 100. Повода за изчакване бе примесен и с желание да пуша, така че стотина километра я карахме така.

Полека наближихме Будапеща и се разбрахме да се чакаме на първата бензиностанция след австрийската граница.

Движението по магистралата ставаше все по-натоварено, постоянно ми се налагаше да задминавам тирове, а жегата ме караше да карам възможно най-бързо. Отсечката между Будапеща и австрийската граница (посока Гьор) бе първото истинско изпитание за издържливост на Трабанта - жега, дълги изкачвания, постоянно задминаване на тирове. Това обаче спомогна да намеря подходящото темпо и стил на каране за последвалите хиляди километри по натоварените аутобанове: изпреварване на пълна газ на не повече от 3-4 тира, прибиране в дясната лента, каране по инерция с няколкократно форсиране на двигателя на фрайлауф, доближаване на стоящия пред мен тир с кратко подаване на пълна газ, преценка на пътните обстоятелства в лявата лента за изпреварване, подаване на пълна газ и изтегляне в лявата лента с минимум 95 км/ч и пълна газ докато не изпреваря кервана от слонове. Този начин на шофиране ме държеше в пълна концентрация, умора не чувствах, километрите се нижеха един след друг в тръст. Тъкмо да погледна gps-а въпросително за разстоянието, което ми остава, дойде на пръв поглед необяснимото ограничение на скоростта от 60 км/ч. С периферното си зрение едвам успях да мерна познатата квадратна синя пътна табела с кръг от звездички и надпис Oesterreich в средата. "Това ли е?, в Австрия ли съм?" В главата ми забушуваха картини от документални филми на хора бягащи през живата плет, треперещи международни паспорти, стиснати здраво в източноевропейски ръце, размисли за идеологии, желязни завеси, падане на стени, вдигане на бариери, удряне на печати.. Някак си си го представях по-тържествено, по-символично, ама не.. табела с ограничение 60 и буф! - вече си в Австрия. Егати! Нямах време да ме хване яд, че не съм се снимал до табелата, защото шел-а след границата ме зовеше с хубавия си австрийски бензин, задължителните винетки и светещата червена лампа за резервата. Апропо бензин: колкото хубави бяха пътищата на Унгария, толкова беше лош бензина. Постоянното "звънене" на мотора при пълна газ го отдавах на инженерният гении на ГДР и изтръпналият ми десен крак - мда ама не, щом сипах в Австрия разбрах, че повредата не е в моя телевизор. Но за това по-късно. Заредих колата, купих си винетка (не виртуална, а истинска), засуетях се около предното стъкло къде гордо да я лепна, пушейки. Огледах се: наоколо румънци, чехи, унгарци, руснаци - пълни бусове, празни автовози, раздрънкани "нов внос" четиритактови креатури пренасят гастарбайтери, малки деца реват за сок, словашко семейство с рено изпраща таткото до автобус с гурбетчии. И осъзнах - Границата си е още ТАМ, макар и вече без бариери.
До мен спря плевенско сребристо "тенеке", побъбрихме с човека за крайните ни точки на пътуването и за хубавите пътища, направи си снимка до Росинанта, потегли и ето че екипаж Исперих се шмугна на неговото място. Овековечихме успешното ни пристигане "на запад"


Потеглихме за Виена. Колкото повече напредвахме, толкова ъгъла на завъртяни вратове и броя на опулени погледи от колите вляво от нас се увеличаваше. Стараех се да караме в колона, но колата "придърпваше" при 80 и бях отново принуден да дам газ.





И тогава се случи..

Често от хората съм чувал "все едно се качих на друга кола". Е, от Росинанта не искам да слизам, така че по-уместно е да сравня случилото се с монтирането на друг двигател. С 2 пъти по-нов. С току-що сглобен. Не, с още не монтиран, в кутия. От австрийският бензин "звъненето" изчезна напълно, ръмженето се превърна в мъркане, усезаемото ускорение не спря да се усеща докато стрелката на километража не премина 110. Хич не ми се искаше да отпускам газта. С ограничение 110 км/ч, в най-лява лента, плувайки сред морето от новички австрийски тенекета на лизинг влязох триумфално във Виена.

http://www.youtube.com/watch?v=0DR_a00ZoBs&feature=player_detailpage

Навигацията ме повлече в търсене на къмпинга в покрайнините на града, разбира се, тъкмо когато си мислех, че съм намерил целта разбрах че съм се изгубил и благодарение на пристигналия отбор Исперих намерих мястото ни за пренощуване. Разплатихме се на рецепцията и паркирахме Трабантите на отредената ни поляна за къмпингуване. Междувременно започна много силно да вали и за разлика от колегите от другия екипаж, които успяха да си разпънат сръчно палатката и чувалите, мен искренно ме домързя, умората постепенно си каза думата и заспах в колата.

Следва продължение...

Утрото посрещнахме с приповдигнато настроение, това беше денят, в който щяхме да пристигнем в Цвикау. Чакаше ни обаче още много път и затова решихме набързо да направим обиколка из Виена и да поемем към Чехия.





Речено-сторено. Тръгнахме произволно из града, Виена беше мястото, където се чувствах най-екзотичен и регистрационните ни номера допринасяха за допълнителна доза любопитство в погледите наоколо.


















Случайно се натъкнахме на паметника на съветската армия и решихме да спрем за малко снимки.
Докато търсихме място за паркиране, съдбата ни поднесе тази приятна изненада





А ето го и самият паметник. Безуспешно търсихме графити, човечета на макдоналдс, супермен или мики маус.





Денят напредна, а ни чакаха още много километри, след кратко съвещание на екипажите взехме решението да се разделим: отбор Исперих щеше да премине Чехия по маршрута Требон-Карлови Вари, а аз по магистралата Бърно-Прага-Дрезден.

Излязох от Виена и поех по магистралата с максимално темпо. Настилката бе чудесна, Росинант мъркаше с елексирът в резервоара си: австрийски бензин и гръцко двутактово масло в съотношение 1:40. Пътят представляваше дълги изкачвания и спускания, удоволствието от карането бе неописуемо, а гледките наоколо ме караха снимам в движение на всеки 5 км. В тази част от трасето камиони те бяха нарядко, така че настъпвах газта докрай за няколко километра, отпусках юздите на спусканията с форсиране на празен ход и така километрите се нижеха равномерно. Няколко километра преди границата имаше бензиностанция и реших да заредя още докато съм в Австрия; макар и по-скъпо, австрийското гориво ми вдъхваше повече доверие от чешкото. Магистралата се превърна в муден двулентов път, минаващ през няколко австрийски села. След като ги подминах пред мен се изпречи бившият митнически пункт от австрийската част и този път си казах, че няма да пропусна възможността да си направя снимка.
Макар неправомерно спрял, австрийски полицаи влязоха за кратко в ролята на фотографи.





След 2 цигари време за разговор с органите на реда относно историята на този пункт и символиката на моят автомобил на това място, Росинант премина в Чехия.




Веднага след границата закупих чешка винетка от рецепция на крайпътен хотел като изпробвах няколко реплики от "Бай Ганьо при Иречек". Навън около Росинант се беше скупчила внушителна група от полски рокери, които се връщаха от събор в Австрия. Айде и тук 2 цигари разговор на руско-английско-немски словестен бъркоч, лепнах винетката от 15 евро и потеглих. Подминах 2 живописни езера, няколко "стопаджийки", шкода-японка с дървени щайги на тавана (хей, Трабанта отново си е вкъщи) и се качих на магистралата в посока Бърно.

Ужас и потрес! Това бе НАЙ-ЛОШАТА МАГИСТРАЛА, по която съм карал въобще: настилката представляваше бетонни плочи, които от годините и тежестта на камионите се бяха разместили всяка под различен наклон една спрямо друга така, че карането с повече от 60 беше не само некомфортно, но и имах чувството че всеки момент нещо по ходовата част ще се счупи. Забелязваха се следи от ремонти, т.е. нещо като опит да бъдат загладени неравностите, но резултатът никак не беше убедителен. На всичко отгоре дясната лента беше задръстена от камиони и тирове, а в лявата чехите изпробваха максималната скорост на новите си лизингови шкоди. Докато изпреварвах по 1 камион на всеки 5 км. забелязах, че лявата лента е гладка като стъкло. Тая работа няма да стане, рекох си аз, платил съм ви 15 евро за винетка не за да ми чупите колата с тия пътища: ляв мигач, газ до дупка и докато не светна лампата за резервата 150 км по-късно Росинант не пусна никого пред себе си. За мое голямо учудване, никой не бипна, не светна, не се приближи изнервено - хората си караха зад мен с моята скорост разбиращо. Олекна ми на съвестта, когато настигнах в лентата чешко ситроенче 2CV а то милото даваше всичко от себе си не само на изкачванията. Спрях да заредя, изпих 1 кола (да отидеш в Чехия и да пиеш кола е все едно да отидеш в Бургундия и да си поръчаш боза), оставаха ми не повече от 50 км до Прага. Отново се включих в бойното поле, но настилката в дясната лента се беше оправила. Бавно настигнах най-абсурдното нещо, което човек може да види да се движи по натоварена трансевропейска магистрала: танкове! Докато се чудих откъде са се взели, осъзнах, че тия 3 чудовища карат с поне 95 км/ч.



http://www.youtube.com/watch?v=Mt1aqYoWqyk

Голямо приключение беше докато ги изпреваря, особено когато тъкмо бавно подминавах втория и пред мен се изпречи стръмно и дълго изкачване. Добре че войничето дето го караше ме забеляза отстрани и леко отпусна газта, защото към средата на хълма бях изгубил ускорението си и практически се движех успоредно с тях, а уж трябваше да ги задминавам. Първия също забави малко темпото, тъй като по-тъпото щеше да бъде ако се бях наврял между тях.

С тези премеждия стигнах до Прага и успях да видя пътьом малко от града.



След Прага магистралата стана отново с безупречна настилка и метода "3-4 тира" бе прилаган постоянно. В някакъв момент магистралата се оказа в ремонт и трафика бе пренасочен по чуден живописен първокласен път.





Наложи се да заредя още веднъж (и в Чехия плащането става безпроблемно в евро), горивото се оказа всъщност не по-лошо от австрийското. След бензиностанцията започнах да катеря поредното дълго изкачване, завършващо най-горе с тунел, в който вместо с 80 си пердашех с 105-110. Излизайки от тунела насред пътя ме очакваше с вдигната палка полицай в странно позната за мен зелена униформа. Оказа се, че тунела представлявал границата, а с излизането си от него вече съм влязъл в Германия!
А такаа! Да беше чешки полицай, как да е, ама с немски куки да се разправяш - работата става дебела. Единият полицай ми поиска документите, другият седеше в буса и вероятно проверяваше в компютъра номерата на Трабанта.
Човека погледна книжката и личната карта, погледна номера на Росинант, огледа салона отвънка и подхванахме горе-долу следния диалог:
- Вие.. от България ли идвате?
- Да
- Ама.. сега ли оттам идвате?
- Ами да. Тръгнах в сряда през нощта от София и ей ме на сега тук.
- Изглеждате много изморен. Ще си затворя едното око (превода от немски е буквален) за нарушението Ви, ако ми обещаете да спрете за продължителна почивка при първа възможност.
- Благодаря Ви, при първа възможност ще го направя.
- И.. приятно прекарване в Цвикау!
Е това е! Трабанта е култ!

Саксонеца си е вкъщи!



Как ли пък не, остават ми още само някакви 150 км до Цвикау, а аз ще спирам за почивка. Нямах търпение на пристигна до Обетованата зема на дуропласта. Ето че по пътя настигнах и първия Трабант, запътил се към събора, син кюбел.



Ето и заветната табела, която чаках да видя




На влизане в Цвикау заваля страшно силен дъжд, но нищо не беше в състояние да ми помрачи настроението.

Успях!

Първият български Трабант на ITT Zwickau се нарича Росинант!



Следва продължение..

С пристигането си на събора се срещнах с колегата Hajo за пръв път на живо. Тук е моментът да му благодаря много за топлото посрещане и гостоприемство! Лека полека идвах на себе си, регистрирах се при организаторите, започнаха да идват при мен първите любопитни колеги. Принципно не обичам да ме заговарят за Росинант, но тук ставаше дума за колеги, а на мен ми беше пределно ясно, че хората ще са много любопитни и с удоволствие разказвах надълго и нашироко. Интересното беше, че хората разпознаваха веднага българския рег. номер и първият въпрос винаги беше за колко време съм го взел разстоянието. С холандците веднага се сдушихме (бяха и най-шумните наоколо), понеже бях спрял случайно до тях поздрава беше "Здравей съседе", на което се засмивахме винаги, защото бяхме дошли от доста отдалечени места едно от друго, но пък Трабанта ни събира. Стори ми се в първият момент необичайно това, че никой не попита дали по пътя всичко е било наред с колата, та за всеки случай им отговарях "почти 2000 км и без никакъв проблем". А реакцията обикновено беше: Е, разбира се, това все пак е Трабант. Никога не те оставя на пътя" Някои от по-възрастните ми разказваха подробно как навремето са пътували до България с цялото семейство и багаж за почивка. Съгласихме се, че малкият обем на резевоара е проблем при такива дълги пътувания, но в днешно време бензиностанциите са начесто, а и пътищата са определено по-добри от преди. Точно докато водихме подобен разговор и ето че отбор Исперих пристигна.



Вече се беше стъмнило, денят бе много натоварен и интензивен, така че разпънахме палатките, опънахме масите и след няколко наздравици от типа "да живее международното положение" и "вечна дружба" се хоризонтирахме.

Утрото на 25.06 ни посрещна слънчево, а ето така изглеждаше кампусът на оста "Гьорлиц-София-Исперих".



Отидохме на площада (който носи култовото наименование "Площад на международната дружба") и ето че се бе напълнил с Трабанти. 16.ITT тече с пълна сила. Докато се опитвах да затворя ченето си от толкова страхотни екземпляри наоколо и навсякъде, направих стотици снимки. Пускам няколко избрани от тях, оставям ги без коментар:














































Освен от цяла Германия преброих участници от 10 чуждестранни държави

Холандия


Белгия


Дания


Швейцария


Чехия


Полша


Унгария


Румъния


Великобритания


и България


За пръв път присъстват на събор Трабанти от всички бивши соц страни, където той официално се е изнасял.

По програма имаше разговор с т.нар. "бащи на Трабанта": д-р Вернер Ланг (конструктор на 601), д-р Вернер Рейхелд (конструктор на дуропласта), д-р Винфрийд Зонтаг (дългогодишен директор на комбината Заксенринг)



Тримата са над 90-годишни, но направиха изключително впечатление на всички, разказите им бяха много интересни и увлекателни, напр. как точно е изобретен дуропласта или как инженерите-конструктори са били наказани дисциплинарно след представянето на нелегално конструираният 601, а по-късно същите са наградени. Публиката можеше да задава въпроси относно производството, конструкцията или отделни етапи на развитието на Трабанта. Беше ми много интересно и любопитно да разбера повече за любимата ми кола при това от "първа ръка". Можете да сами да се запитате и досетите при кой друг автомобил или марка можете да видите на живо "създателите", те да ви разказват за работата си, да отговарят на въпросите ви или дори само да се снимате с тях?
Много хора, които за пръв път виждаха тези господа на живо (до преди няколко години са работили са доброволно в музея на Аугуст Хорх или бившият музей на Заксенринг и човек е могъл да се срещне и поговори с тях непринудено там) след дискусията отиваха при тях за да се здрависат, поздравят или просто да се снимат за спомен, а румънски фен типично по нашенски емоционално развълнуван им целуна ръцете..

Апропо снимка:



Нямаше време да се окопитя, защото покрай мен премина като таласъм новият Трабант НТ и се качи на подиума.

http://www.youtube.com/watch?v=BzPGDOe-J0U



На живо е.. още по-впечатляващ. Прототипа бе представен от шефа на Инди Кар, човекът обясняваше надълго и нашироко всичко около новия, а публиката се вълнуваше кога най-накрая ще се почне с производството му. "Скоро" бе отговора, но повече подробности не можеше да даде. Най-култовия момент бе, когато конструкторът на новия попита "бащите" дали им харесва, а д-р Ланг бавно се качи отново на сцената и отговори, че според него "това е един истински Трабант".

Точно до сцената имаше шатра, където всеки пожеше на спокойствие да огледа Новия, да види единствения брониран Трабант (разработен за военните), наоколо висяха фотографии от приключението на екипа чехи, които миналата година обиколиха цяла Африка с 2 комбита или просто човек да поседне пред прожекцията на документални филми на тема как се е произвеждал Трабанта.












Зад шатрата се бяха разположили търговците на резервни части и моя милост се чувстваше там като Алиса в страната на чудесата





Имаше щандове с фен артикули за Трабант: чаши, тениски, лепенки, ключодържатели, якета, шапки и какво ли още не.. Най ме впечатлиха розовите дамски прашки с емблема или мъжки слипове с надпис "мъж от стомана кара кола от картон"

До щатрата се провеждаше огледа на автомобилите, които кандидатстваха са награда в категориите оригинално състояние, реставрация или тунинг. Списъкът с критериите бяха безмилостно високи за Росинант, така че реших да използвам времето си за запознанства с хора и клубове или просто да оглеждам другите Трабанти. Пример за един от многото критерии в категория оригинално състояние (реставрация) беше джантите и резервоарът да са от същият МЕСЕЦ на производство на автомобила, но най-непреодолимото препятствие беше това, че номера на купето се сверява в базата данни и става моментално ясно, че Росинант е роден като обикновен "С", а не "С делукс".
Критериите обаче не попречиха на много желаещи да се борят за първите места и журито имаше работа през целият ден.

Междувременно решихме да се възползваме от организираното със специален автобус посещение на музеите в Цвикау, т.нар шатъл, който имаше 3 спирки и обикаляше маршрута на всеки половин час: площадът със събора, изложбата на ИнтерТраб и музеят Аугуст Хорх при бившият комбинат Заксенринг. Всичко това безплатно и специално за участниците в ITT.



Първо спряхме при изложбата на ИнтерТраб, организация която събира и съхранява всичко около Трабанта, тя държи и правата на името Трабант и шрифта. Изложбата се помещаваше в голямо хале, където бяха изложени всякакви модификации, експериментални уникати, машини за обработка и оформяне на калници, документи, снимки, табели, рекламни плакати и проспекти..







След час се отправихме с шатъла към музея Аугуст Хорх. По пътя се запознахме с голяма група веселяци от Чехия и си разменихме координати.
За музея мога много да разказвам, но цялата информация за експонатите я има в нета и всеки може да го разгледа виртуално: http://www.horch-museum.de
Накратко: музеят има 2 основни акцента - Хорх и Трабант, посещава се масово от цял свят и е задължителен за всеки истински трабантаджия.

Ето и няколко интересни акцента, които можете и да не видите на сайта:











Изморени от толкова много впечатления наведнъж се върнахме с автобуса обратно на събора. Открих бележка на предното стъкло на Росинант на чист български: "Малка група българи, живеещи в Цвикау ще се радват да се запознаят с вас". Малко по-късно се срещнахме със сънародниците (общо 4 души), които се оказаха много готини хора и отпразнувахме в местна кръчма нашето случайно запознанство.
Какъв ден само!

Следва продължение..

На следващият ден се налагаше да станем рано и да се приготвим за един от гвоздеите на програмата: парада из града. Маршрутът беше общо 40 км, така че имаше достатъчно каране. Поканихме новите ни познати от Цвикау да се повозят при нас (а и да правят снимки). Участниците в парада бяха повече от 200 и изнасянето на автомобилите от площада на събора трая повече от половин час. Гледката на толкова много Трабанти по улиците беше адски вълнуваща, хората от града бяха излезли да се наслаждават на тази забележителна картина. Нарочно се наредих в края на колоната за да наблюдавам и снимам този спектакъл.










Маршрутът завърши извън Цвикау, в малкото селце Мозел, където през 1988-ма е построен свърхмодерен за ГДР цех към комбината Заксеринг с цел сглобяването на Трабант 1.1. Днес този завод е единственият, който произвежда автомобили в района на Цвикау, там се сглобява фаетон и туарег. Наредихме се на огромния плац пред фабриката за да оформим с колите буквите ITT.







Там ни очакваха фотографи от списанието Super Trabi, както и репортери от държавната телевизия MDR. Отбор Исперих веднага привлече вниманието на журналистите, но за съжаление езикът им беше пречка, така че ме изтикаха пред камерата да кажа от къде идваме и да разкажа за Трабантите ни. Вниманието им привлече Росинант с регистрационния му номер и лепенката от ретро парад Спасовден 2011. Е, тогава нека да ви покажа и оригиналното ръководство за експлоатация на български...









След снимките екипаж Исперих реши, че е време да се връща обратно за родината.



Още веднъж им благодаря, че бяха част от това изключително вълнуващо пътешествие!

Ето и линк към официалните снимки на събора: http://www.supertrabi.de/galerie.html , там се виждат и спечелилите първите места в категориите.

На връщане имах за кратко щастливата възможност да покарам кюбела на колегата Hajo, усещането за пътя в този Трабант е доста различно от стандартно комби, особено с 100 по магистралата.
Върнах се в Цвикау на площада да събера последни впечатления от събора, опаковах обратно багажа, сбогувахме се с Hajo и преди да потегля към следващата ми цел се отбих на обяд при гостоприемните ни сънародници. Преди окончателно да изляза от Цвикау реших да направя някои последни снимки на Росинанта на култовите за всеки трабантаджия места в Цвикау.

Росинант пред портата, откъдето е излязъл преди 24 години за пръв път на бял свят



Паркиран на улица "Трабант"



Пред музея Аугуст Хорх



Пред главния вход на Заксеринг




На излизане от града снимах и един от стотиците афиши из града по повод на 16. ITT



Бях малко натъжен, че всичко свърши толкова бързо, все пак си тръгвах от Трабантовград. Но бързо си върнах настроението, предстоеше ни среща с любимият ми град в Германия - БЕРЛИН!

Изминах стотина километра и ето че пак трябваше да заредя. Спрях на бензиностанция арал, където можеше да се зареди Gemisch (двутактова смес 1:50), интересното обаче е масовото вече наличие по германските бензиностанции на бензин тип Е10, т.е. 10% етанол. Много от актуалните модели не могат да го ползват, тъй като горивните им системи не са пригодени за този тип гориво, Трабант с фабрични си настройки също. Германските колеги изрично ме предупредиха да не зареждам от този бензин, така че наливах супер 95 и Росинант продължи да мърка.

След 4 часа път по магистралата достигнах западните предградия на Берлин, трафика все повече се сгъстяваше, а четири чифта невярващи опулени очи от старозагорско тенеке ме следваха няколко километра по околовръстното на германската столица. На няколко места навигацията ме заблуди и след кратко лутане достигнах целта си - западноберлинският квартал Темпелхоф.





На Росинант му предстоеше един уникален и вълнуващ престой в Берлин - градът, който направи Трабанта легенда.

Следва продължение..

The Orlin is a speedster. He wants to drive 100 km/h with a P601 A!!
The car without roof and doors is only for sunshine and for cruising.
Hajo

Последваха четири слънчеви дни в Берлин. Както по-горе бях споделил, Берлин ми е най-любимото място не само през лятото, затова краткият ми престой беше оползотворен за срещи с приятели, разходки и спорадични фотосесии на Росинант с главните забележителности на този изключителен световен град. Карането на Трабант в Берлин е нещо специално и същевременно най-обикновено, чувствах се съвсем на място дори на паркинга на лидл докато си пазарувах за деня или докато паркирах вечер на оживените тясни улички в центъра с кипящ нощен живот от заведенията на открито. За този град е съвсем нормално да си ползваш олдтаймера за ежедневна употреба, дори се счита за доста култово и "берлинско", нещо което обаче е абсолютно табу за Росинант в София или където и да е било другаде в България. Неслучайно по улиците се засичах с толкова много Трабанти, бръмбари, минита, ds ситроени, 2сv-та, триумфи, конски глави; да не говорим за негласното правило, че ако живееш в западната част и искаш да караш стар мотопед - мзимаш Веспа, а ако си се преместил в Източен Берлин - задължително Швалбе (особен култов статус имат жълтите). Да караш олдтаймер е признак на стил и добър вкус, затова когато някой спре с такова мпс, вниманието на околните се насочва по-скоро към водача, а не към лъскавият авто или мото ветеран. Въпреки че прословутата "еко зона" в Берлин изгони доста интересни екземляри от улиците на града, качеството на старинните автомобили се покачи за сметка на количеството, т.е. докато допреди 2008-ма се виждаха тук таме ожулени, очукани Трабита, то сега всички са в страхотен вид и форма, оригинално състояние и разбира се сертифицирани с т.нар H-Zulassung (олдтаймер регистрационен номер, завъшващ с буквата Н).

Пред Телевизионната кула - символ на (източен) Берлин









Общината: Rotes Rathaus





Алеята на Карл Маркс, този адски широк булевард се е използвал преди 89-та за военни паради и шествия за 1. май



Кафе Москва. Навремето е било почти недостъпно за обикновените граждани на ГДР заведение, нещо като нашия ресторант-панорама на НДК



Реклама на.. нещо което отдавна е закрито, разпродадено и унищожено. Допреди няколко години дори е светила нощем









Франкфуртската врата. Стълбовете с лампите за осветление са проектирани от любимия архитект на Хитлер - Алберт Шпеер, като част от грандиозният план за създаване на остта "изток-запад" в неосъществената за радост столица на третия райх - "Германия". Дори когато булевардът попада в руската окупационна зона и се преименува на Сталинска алея, много от тези лампи са оставени за историята заедно с орелчетата и пречупените кръстове



Пред Берлинската стена, галерията East Side. Късмет, че точно пред култовата творба имаше свободно място за паркиране





Ето и Стената в автентичен вид. Повредените места по нея не са от ерозия или лоша поддръжка, а следи от жадни за сувенири туристи в началото на 90-те, после я ограждат (звучи някак абсурдно) с цел да я запазят



Сградата на финансовото министерство. Построена е през третия райх за министерство на въздухоплаването, т.е. офиса на Гьоринг



Също един от символите на Берлин - Ampelmaennchen или светофарното човече, такива фигури са били по светофарите за пешеходци в Източен Берлин, след Обединението са искали да ги унифицират със западните, но берлинчани много си ги обичали и запротестирали, в резултат на което вече дори и в западната част повечето са такива.



Ето го и в червено, Източен Берлин



Офисът на прословутото Траби Сафари в центъра на Берлин, отзад е паркинга с над 50 Трабанта за туристи, а това е сувериният магазин, книжарницата и кафенето, всичко с тематика около любимият ни автомобил.



Българският културен център. До него се помещава представителството на България Еър, а преди това е българската кръчма "Бай Ганьо", където ядох някога най-странният на вкус таратор...



Пред сградата на българското посолство в Берлин. Фасадата е почти идентична с тази на посолството на Германия (бивше посолство на ГДР) в София, определено е била навремето една от най-модерннистичните сгради на територията на бившия Източен Берлин.



Ето ни и пред най-посещаваните забележителности в германската столица - бившият ГКПП между Изтока и Запада "Чекпойнт Чарли", днес превърнат в атракция за туристите. Невероятно, но точно на това място в началото на 60-те на косъм е предотвратен пряк военен конфликт между САЩ и СССР, които знаем до какво е щял да доведе..



Вдясно се вижда легендарната табела, която указва на преминаващите през пункта, че в този момент напускат пределите на "американският сектор"



Прочутият булевард "Унтер ден Линден" ("Под липите")





Единственото място, което може да се нарече "старата" част на Берлин - оцелелият като по чудо от войната "Николаусфиртел" (квартала на Николай). По времето на ГДР са се опитали да възстановят къщите и в резултат на което се е получила архитектурна смесица от средновековен барок и панелен блок



Сутрешно кафе и безплатен WiFi на бившата "Димитрофщрасе" - улица, някога носила името на Георги Димитров





Не е Ленин, а Ернст Телман.
Хм, скейтъри, графити, комунистически паметник без функция... къде ли другаде съм виждал това?





Нещо от купола на сградата на Бундестага, германският парламент



Бранденбургската врата - символът на Берлин. На платното, по което се движа е минавало трасето на Берлинската стена. Днес за това, откъде е минавала тя напомня само линия от вкопани в асвалта павета.





Берлинската катедрала. До нея допреди 3-4 години стоеше сградата на парламента на бившата ГДР - Palast der Republik ("дворецът на републиката"), докато не откриха в колоните й азбест и решиха да я премахнат. Външно много напомняше на нашето НДК.





Булевард "17. юни" и Колоната на победата ("Зийгезойле"). Дърветата отстрани са част от огромният парк в центъра на града "Тиергартен", който е наричан още "Белите дробове на Берлин". В първите години след войната берлинчани го изсякли почти целият за огрев през зимата.



Програмата ми в Берлин беше много натоварена предвид малкото време, с което разполагах. Задължително обаче при всяко мое посещение е гостуването на клуб "Тrabi Familie Berlin" в тяхната "бърлога" - сервизът на Уве Тауц в предградието Каулсдорф. Някои бивши редовни участници във форума (сред които и предишният собственик на Трабанта на gerypo) помнят импровизираната ни среща с тях през юли 2006 в София. Изненадата от срещата им с Росинант беше огромна, тъй като преди около 5 години още докато издирвах и събирах резервни части за реставрацията, хората от клуба искаха да им занеса Трабанта при тях да се прави, а не в България; просто никой от тях не вярвяше, че ще стане отново нещо от Росинант, камо ли, че ще се справят българските майстори с това. Това за майсторите в България си бяха прави, дори сега съжалявам донякъде, че Росинант не бе реставриран в тяхната работилница в Берлин, но от друга страна съм щастлив, че успях да покажа на някои от доказаните корифеи в сцената, че и в България е възможно "да им стъпим на пръста". В разговора за предстоящите ни планове се роди спонтанно идея за съвместен събор с тях в България през 2013 г. Набързо идеята набъбна до международно мероприятие в България с маршрут за обиколка, но.. засега това са само нахвърляни щрихи. Използвах възможността да прегледаме набързо Росинант на стенд и след като не установихме нищо, което би попречило на предстоящите ми още хиляди километри по аутобаните, напълнихме и консервирахме кухините на каросерията с оригинален Еласкон. След това отидох на автомивка и прибрах Трабанта под покривало пред западноберлинският ми дом в Темпелхоф - рано сутринта ни очакваше отново дълъг път до следващата ни цел от пътешестивето ни.

Следва продължение...

Месецът е юни.
Лятото е вече в разгарът си.
А какво обичаме да правим всички ние през лятото.. ?!?

Да ходим на мореееее!
Рядко ние, българите, свързваме Германия с дестинация за лятна почивка, но факт е, че тази страна има традиции в изграждане на места за отдих по крайбрежието си още от 30-те години на миналия век. Почивка на Балтийско море е била относително достъпната алтернатива на отдих в България или Унгария за повечето граждани на ГДР. Островите Рюген и Узедом и до ден днешен са любими дестинациии за къмпингари от централна и западна Европа, а и цените са доста останали все така приемливи за техния стандарт. Да отида на море в Германия с Трабанта си имаше донякъде своята символика и дори ирония: Навремето хиляди гедерманци потегляха в колони с Трабанти до нашето Черноморие, а сега, 20 години по-късно отива българин със същият автомобил да почива на тяхното море! Да се реша на подобно начинание спомогна неотдавна излъчен по тяхната телевизия репортаж "На море като преди" (Urlaub wie damals), където три семейства решават да отдидат на почивка в къмпинг на остров Узедом с Трабантите си, така както се е летувало преди падането на Стената. Къмпингът и дървените бунгала в него били останали непокътнати от времето на ГДР-то и това беше напълно достатъчно да ме вдъхнови за 350-километрова разходка от Берлин до остров Узедом.
Речено-сторено. Сутринта резервирахме бунгало във въпросният къмпинг, сложихме в багажника на Росинант по едни джапанки, хавлии (за всеки случай 2 палатки) и отпрашихме в два такта по пустата магистрала Берлин-Рощок. За да стигнем до острова трябваше да слезем от магистралата и да се отбием през град Анклам, където се провежда всяка година най-многобройния събор на Трабант и е нещо като втория Цвикау от няколко години насам. Последното си пролича, особено когато спряхме на местния шел и момичето на касата побърза да ме посъветва да сипя от v-power, "горещо е днес и мотора не "звъни" толкова с него", баща й кара Трабант, та от него знаела.. Градчето иначе бе приятно за окото, но си личаха големите преустройвания и ремонти от 90-те насам, финансирани от фондовете за развитие и благоустройство на източните (или “новите“, както е по-популярно там) провинции. Пътищата безупречни, къщите реновирани, алеите подредени, но все още далече от западния стандарт:



След Анклам пътя закриволичи през гори и равни полета, после "замириса на море" и ето че се качихме на моста за острова:



Водач на Симсон:



В ляво на борд - Балтийско море



Росинант и първото му стъпване на остров



Навигацията послушно ни заведе до къмпинга и нямахме търпение да се настаним...
Хм, мило дневниче, следващият път, когато си избирам къмпинг за почивка от носталгичен репортаж по телевизията, да не се изненадвам, че мястото е много по-далеч от плажа, бунгалото е цялото в мухъл, топла вода няма, магазинчето за хранителни стоки няма да работи цял сезон...
Възрастният домакин сви рамене, вика "тук не е пипано още от времето на Вилхелм Пик, младежи. Чувал съм, че сега в България всичко е ново по морето, много шик било станало. При нас, това е положението."
Не ми се вярвяше, че няма по-добри къмпинзи на острова от този, затова качихме се отново на Трабанта и тръгнахме нататък по пътя да търсим местенце на плажа да разпънем палатките. Навигацията сочеше вече "сред нищото", когато гладко асвалтираният път изведнъж се превърна в нащърбена улица с павета. Позната квадратна синя табела вдясно разгада мистерията - с мълчаливото съучастие на GPS-a бяхме навлязли в Полша!





Оказа се, че полската част на остров Узедом е по-голямата, по-населената и по-посещаваната. Животът там кипеше навсякъде, курортната алея започваше с безброй малки магазинчета и сергии, от където стотици германци на ден си пазаруваха на половин цена цигари и алкохол и явно покрай този приток на хора от западната съседка курорта се е развил в големи мащаби. В търсене на къмпинг попаднахме на новопостроени малки хотелчета и цените на нощувка с всички удобства струваше точно толкова, колкото в "къмпинга на Хонекер оттатък", но се спряхме отново на варианта сред природата, примамени от условията и местоположението на полския ни домакин в къмпинг, носещ името "Солидарношч". Избрахме си място директно на плажа и се върнахме на разходка обратно в курорта. Цените там бяха точно наполовина в сравнение с Германия, така че го ударихме на живот по кафенетата и ресторантите, например пица за четирима в заведение ни струваше 2,50 евро, халба полска бира в капанче на плажа - 1 евро. Това всичко много хубаво, обаче така и не разбрахме къде точно се намираме, т.е. как се казва селището, в което сме отседнали..



Аха.. Свиноюшчие! Оказа се, че това нещо не е само курорт, ами и истински град с голямо пристанище.











Следобяд направихме първия плаж, ритуално топване в морето и на излизане от водата веднага се досетихме защо никой на брега не лежи върху кърпата си и не се пече в класическа поза, а седи върху стол или шезлонг.. Ами, просто пясъка бе толкова фин и ситен, а постоянният бриз е така силен, че в момента, в който си оставиш нещо на пясъка, то бива моментално покрито от пясъчна дюна и бе цяло чудо как си открихме вещите въобще. Решението за всички плажуващи е под формата на малки сплетени беседки с покривало от всички страни, само дето прекалено късно открихме това достижение на цивилизацията







Връщайки се в къмпинга за нощуване видях покривалото на Росинант спростряно до беседката на домакина; човекът като видял че съм го покрил веднага го махнал от колата - пясъкът бил толкова фин, че се провирал с вятъра под покривалото и най-малкото му развяване действало като шкурка по боята.. Отблагодарих му се с български вафли Морена, бях се заредил с цяла кутия от София.

На сутринта, излюпвайки се от палатките, бяхме наобиколени от любопитните ни съседи, които искрено ни се радваха. Не се учудихме, че всички почиващи в къмпинга бяха германци, имаше и холандци, шведи, ирландци. Една ирландка се загледа в номера ни и сръчка мъжа си: "белгийци са, пише BG". "Да, ама идват от Русия", вика мъжа и сочи към лепенката от парада на Спасовден. Повечето от германците бяха от източните провинции и темите за разговор бяха основно около Трабанта. Възрастна двойка с кемпер ни покани на сутрешно кафе и кексчета, мъжът гордо показа газовата си бутилка - "от ГДР-то е още". Разказаха ни как навремето всяко лято пътували до езерото Балатон в Унгария с тяхния 600 комби, а децата им по пътя спали отзад върху надуваемите дюшеци. Същата картинка бяхме двамата с брат ми в Росинанта всяко лято на път за Несебър или Китен преди 25 години.. сякаш през цялата ни история никога българите и германците не са били толкова близки и еднакви по бит и култура, както по онова време. Дали за добро, дали за лошо, днес това вече за никого не е от значение. С тези мисли се разделихме с нашите любезни съседи-къмпингари, качихме се в Трабанта и потеглихме за "градския" плаж с типичните малки беседки. Плацикахме се на 32 градуса на море в Полша с български Трабант, а оттатък брега се намираше Скандинавия, годината е 2011. Безплатния Wifi на плажа ни разказа още няколко любопитни факта за местенцето, където се бяхме озовали - остров Узедом е бил изцяло немски, след Втората световна дават пристанището и половината остров на Полша, а Свиноюшчие преди се е казвал Свинемюнде, което по никакъв начин не му помага да звучи по-малко нелепо на български. След войната местното немско население е било прогонено и на негово място са били заселени поляци от всички части на страната. Старите къщи, макар и не съвсем добре поддържани, са запазени от немско време като архитектурни паметници.







Следобяд отново пообиколихме:









Привечер стана хладно, а и решихме, че достатъчно видяхме от неочакваната ни среща с Полша. Време беше да се прибираме в Берлин, но на Росинант явно още не му беше достатъчно позирането на главната променада в курорта:



Вечерта преминахме обратно в германската част, където всичко бе тъмно и безлюдно, слязохме обратно на "сушата" и предпочетохме маршрут през първокласните пътища, вместо по скучния аутобан. Пътя беше почти без завои, асвалта като нов, маркировката навсякъде безупречна, а ние караме през гори и полета без да срещнем никой по пътя. Е как да не пусна дългите светлини, фаровете за мъгла и стрелката на километража до долу? Настроението а-ла рали Финландия бе прекъснато скоропостижно от ярка стряскаща светкавица иззад дърветата отдясно - бяха ни "блицнали"! Престана да ми бъде южно, когато се върнах обратно и видях километър преди снимачката табелата с ограничение 40 км/ч заради вилна зона зад гората с цел да не им е шумно. Такааа, това прави превишение с 80 км/ч и ако бях немски шофьор с регистрирана кола в Германия директно оставям книжката на трупчета за половин година, 600 евро глоба и т.н. Е да де, но МПС-то е регистирано в България и следователно снимката с глобата трябва да се изпрати по каналния ред до КАТ София.. Само си представете гримасата на онзи катаджия в Дървеница, който отваря писмото от Фленсбург със снимка А4 на Трабант със софийска регистрация, заснет с 120 км/ч в 01:25 ч. някъде в провинция Мекленбург.. Честно казано бих си платил заслужената глоба с удоволствие за да си имам тази снимка за спомен, но шансовете да си я получа в БГ са нищожни. Разбира се, нека тази случка бъде като поука за вас да не правите така!
Предпочетох в крайна сметка скуката пред това да стана най-известният БГ водач на Трабант сред германската полиция и отбихме по посока аутобана. След 2 часа и половина игра на "прескочи кобила" с тировете се бях прибрал отново в Берлин.
Следващият ден бях поветил отново на приятели и каране по странични култови улички в Mitte. Паркирайки в една от тях, спря до мен берлинчанин на попрекрачена средна възраст и ме попита дали ми трябва чисто нов комплект съединител, живеел наблизо и мога веднага да го взема. Аз обаче бързах и му отказах, а той вика: "Ех, жалко. Навремето размених 10 квадрата паркет за него, но така и не ми потрябва."



Време беше да се разделя с космополитната столица на Германия. Рано сутринта натоварих отново Росинант, сбогувах се с квартирата в Темпелхоф и потеглих, но не обратно за България... На Росинант предстоеше да се срещне с онази част от родината си, която с раждането си бе за него непристъпна.

Следва продължение...

Берлин ни изпрати с проливен дъжд. Съжалих, че съм се предоверил на коварното немско лято и пуснах дори парното. За този ден бе заплануван маршрут от почти 700 км аутобан в посока югозапад и започнах да се съмнявам, че ще успея да стигна навреме за уреченият час в малкото градче Бесигхайм, разположено на 30 км северно от Щутгарт. Хубавото на карането в силен дъжд по аутобана е, че всички карат осезаемо по-бавно и внимателно, така че дори и с послушните 90 км/ч се "плува" напълно адекватно с останалия трафик. Все още се намирах на територията на бившата Източна Германия, когато настигнах този чудно реставриран Икарус:





Внезапно дъждът съвсем спря, пътната настилка изсъхна и увеличих малко повече темпото. Трафикът бе сравнително рехав, отпусках газта само при спускания.




Преминах още една държавна граница. Този път без дори и да има от куртоазия ограничение на скоростта - бившата ГДР/ГФР граница, днес за този външен пост на Желязната завеса напомня само табела и декоративно колче в средата на мост, наречен Моста на германското Обединение:





Веднага след моста практически започна Бавария:



Времето ту се разваляше, ту се оправяше. Километрите се точиха равномерно, на три пъти спирах за зареждане. Малко след Вюрцбург се възползвах от безоблачния ранен следобед и спрях за пуш-пауза. Ето толкова мръсен изглежда автомобил, каран цял ден в проливен дъжд по немски аутобан:





Малко след това слязох от магистралата и поех по първокласен (в истинският смисъл) път, спускащ се към долината на градчето Бесихгхайм. Гледката на подредените лозя наоколо е безплатна.





Погледнах часовника, бях успял да пристигна с 40 мин по-рано от предвиденото. Използвах времето да измия Росинант на местната автомивка, а момчето, което обслужваше там погледна скептично Трабанта с думите: мивката е с четки, няма да останете доволен. Упътиха ме към автомивка на самообслужване и за 2 евро и отренирани движения възвърнах обичайния външен вид на Росинант.
Противно на моите очаквания не усетих значителна умора след шофирането. Вечерта бях до голяма степен свеж, кондицията ми бе сякаш след нормален работен ден в офиса. Както почти всичко и шофирането е въпрос на тренинг и настройка, затова целодневното "трабантоуправление" не ме натоварваше вече така, както при отпътуването ми от България.




Бесигхайм е малко китно градче с десетина хиляди жители и стара градска част като от приказките на Братя Грим. Останах там два дни като през по-голямата част от пребиваването ми правихме планове за съвместен излет с Росинант в околността. Оказа се, че близките забележителности са ни познати, така че смело погледнахме картата още по на запад и с моята домакинка се спряхме единодушно на Страсбург. Разстояние - някакви си 350 км аутобан в едната посока, нищо работа за Саксонеца с българско гражданство.

Рано сутринта пекарната в центъра на градчето се разсъни от звука на паркиращ пред нея Трабант, подаде ни усмихнато топла кесия с пресни хлебчета и гевреци, а ние тримата потеглихме в посока Щутгарт. На магистралата километрите се нижеха равномерно в отработения тръс 95-110 км/ч, честите ограничения на скоростта и няколкото неизменни за Германия отсечки с ремонт на пътя не позволяваха така или иначе повече. Червената лампа на резервата тъкмо светна, когато пресякохме моста на Рейн и навлязохме във Франция. Спрях на първата бензиностанция, започнах обичайния ритуал с двутактово масло в стограмовата мензура, когато забелязах зяпналия до мен френски водач на мпс с грешен брой цилиндри и работни тактове в мотора. Човекът явно бе толкова слисан от "чаената церемония", че превъзмогна западняшката си дискретност и се приближи до отвореният преден капак на що-годе сносен за французин английски с "ама Вие току-що сложихте масло в резервоара, няма ли да се повреди така колата?". Ситуация, в която унгарка и българин нямаха желание да обясняват на французин красотата на пропорцията 1:50, а просто написаха на гърба на визитка "two-stroke engine, google it" ("виж в гугъл двутактов двигател").
След като влязохме в Страсбург, въпросът с паркирането веднага стана належащ. Никой от нас не познаваше града и разчитахме на навигацията да ни отведе поне в центъра - така започна едно безкрайно лутане из уличките и хищническо оглеждане за празни места встрани.





В този петъчен летен ден далеч не бяхме единствените туристи с кола. Опашката от съзаклятнически преследвачи с немски регистрации зад нас пък ни наведе на мисълта, че не бяхме и единствените, които отчаяно търсиха място за паркиране. Всички подземни паркинги бяха запълнени, с изключение на един, който се намираше точно под висока представителна сграда; нещо повече - бариерата на входа бе високо вдигната и дори нямаше апарат за взимане на билет. Помислих си, че съм голям късметлия, щом дори преследващите "тенекета" зад нас продължиха по пътя, но съмненията относно достоверността на българската поговорка "много на хубаво - не е на хубаво" започнаха да пропълзяват щом спътницата забеляза необичайната висока концентрация на паркирани полицейски патрулни коли в подземието. Малкото хора наоколо ни проследиха с любопитен поглед, но го отдадохме на наивния ни туристически облик отстрани, паркирахме Трабанта на широко маркирано място и се отправихме пеша към изхода. Бариерата там бе също високо вдигната и не възпрепятстваше никоя от излизащите коли. "Тук нещо май не е наред" смънках, потривайки носа си, когато вече бяхме се отдалечили от изхода на подземния гараж и спътницата се обърна към високата сграда отгоре и ми посочи на фасадата голям син надпис "POLICE".. Бяхме паркирали Росинант в гаража на страсбургската полиция, а по-късно научихме, че сградата е и кметството на града. Стореното вече сторено, "поне оттам няма да го откраднат".

Страсбург няма нужда от представяне. Определено заслужава да му се отдели поне ден за разглеждане, разходката с панорамно корабче е задължителна за всеки начинаещ посетител, а френско-немското му двуличие го прави лесно достъпен за контакт с местните хора, стига да не решите, че някой въобще говори английски.













Денят бе прекрасен, затова решихме на тръгване да се повозим с Росинант из центъра. С облекчение си го взехме обратно от подземния паркинг на полицията и най-важното - без скоби, бележки или прочие. Служителите там явно са решили, че Трабанта е на техен колега, защото в противен случай не биха и предположили, че има толкова нагли и безочливи (или в нашият случай наивни) туристи.
Безплатния паркинг, съотв. спестяването на 10 евро/час полудневен престой бе отпразнуван с фото-сесия на Росинант пред сграда на Европейския парламент, в случая сградата на Европейския съд и други забележителности:













Моста на река Рейн



И ето ни отново обратно в Германия



Пътят по аутобана навръщане бе относително спокоен с изключение на едно знаменито изпреварване на изпускащо черни сажди от ауспуха новичко ауди комби с демонстративен/пренебрежителен жест към очилатия му водач от наша страна - два чифта запушени носове.

Почивка за тютюнопушене и лека закуска:



Оставаха ни по-малко от стотина километра от завръщането ни в Бесигхайм, когато трафика на магистралата постепенно забави скорост и окончателно спря на място за около час. Попаднахме в едно от прословутите задръствания на магистрала в Германия, характерни за края на последния работен ден от седмицата, подсилен от предстоящия отпускарски летен сезон. Нищо повече не изморява на път от това да потегляш и спираш на всеки 10 секунди на трилентов аутобан в горещ летен следобед. Разминахме се относително леко, тъй като отбивката от магистралата бе наблизо, а и така пейзажа около малкия Бесигхайм ми се струваше по-живописен:









Засилващият се ваканционен трафик по магистралите ми напомни, че е време лека-полека да се запътваме с Росинант към Родината, ако не исках да нощувам в безнадеждно задръстване сред отломките на предстоящото цунами от тирове и гастарбайтери в посока югоизток.

След вечеря още същият ден натоварих Трабанта, заредих и него и себе си с храна, сбогувах се с позадремалия Бесигхайм и се отправих на юг. Беше време да се връщаме у дома!


Следва продължение, както и ултимативното изпитание за издръжливост на човек и машина...

След този доста дълъг ден с общо 700-километрова разходка до Страсбург потеглих по магистралата в посока Щутгарт с ясната представа, че няма да си поставям за цел конкретно място за нощувка, а по-скоро ще шофирам докато не се изморя сериозно. Все пак имаше известен натиск да измина колкото може повече километри, тъй като както вече стана дума, денят бе петък, а утрешния ден се падаше 1. юли - т.е. летните отпуски за стотици хиляди гастарбайтери и обикновени германски летовници започват, а с това и своеобразното "преселение на народите". Много от нас наблюдават и добре познават този феномен през лятото, защото България е транзитна страна по пътя за родните места на мустакатите германци или забулените холандци, возейки в известен смисъл показните си, лизингови "ориент-експреси", натъпкани с челяд или найлонови пликчета от лидл. В студентските си години, точно по това трасе и по това време на годината съм пътувал с автобус и знаех от опит какви задръствания могат да се образуват на границите, бензиностанциите или пунктовете за плащане на такси по магистралите. Знаейки това обаче, нарочно избрах маршрута Мюнхен-Зацбург-Любляна-Загреб-Белград именно защото нямах желание да минавам наобратно по същия път, пък и някога като гледах през прозореца на автобуса подминаващите ни отляво коли се питах какъв ли ще е кеф да го минеш този път с Трабанта. И така, ето ме след почти десет години по-късно зад волана на Росинант, като малка дуропластова капка в морето сред тирове, камиони, кемпери, холандски каравани и клекнали ванове от спящи вътре три поколения ханъми.

Споменавайки ванове, няма как да не наградя тук отчаяните усилия на онзи червен, клекнал почти до асфалта кърджалийски форд да ме изпревари - за съжаление нито окуражителният ми вдигнат палец в огледалото, нито долепените на предното му стъкло мобилни телефони с камери дадоха необходимата малка доза допълнителна мощност на изтерзания дизелов агрегат за да разберат пътниците как изглежда предницата на Росинант.

Малко след тази среща подминах отбивката за Кемптен, градът в който живях и следвах. Нямах желание да се отбивам, слънцето залязваше и носталгичен тур по тъмно нямаше да ми е от полза.




Окончателно се стъмни, когато подминах вече Мюнхен. Отстрани Арената изглеждаше като космически кораб:



Веднага след Мюнхен започнаха да се включват в движението многобройни каравани, кемпери и ремаркета с лодки, които не мърдат от 90 км/ч. Това ми създаде повод да остана силно концентриран, защото използвах всяка кратка пауза на летящите в лявата лента да задмина по 1-2 пакета от малки колони с носещи се над земята боксониери със стопове отзад. Както всички знаем, двигателя на Трабанта се охлажда до голяма степен от постъпващата в него горивна смес, така че с падането на вечерта вървежа стана все по-пъргав. Целта не бе да се кара бързо, а по-скоро да избягвам карането в интервала между 85 и 95 км/ч. Затова колата позволяваше за доста дълго време максималното натоварване при 115 - 120 км/ч, разбира се с кратко отпускане на газта и форсиране на празни обороти. Отоплението го бях пуснал леко да духа към пода и така по температурата на потока оттам кракът ми на газта усещаше веднага необходимостта да отпусна юздите или да продължа карането в зоната на двутактова "истерия".

Малко преди границата спрях да заредя на бензиностанция, обзета от страшна суматоха - наоколо реч от централна Европа до Близкия Изток и 20-минутна опашка на касите за плащане. Спрях на страничния паркинг за кратка импровизирана вечеря и оцених кондицията ми като добра за шофиране поне до следващото зареждане с гориво.
С преминаването в Австрия карането ми доставяше голямо удоволствие: в тъмното маркировката е безупречна, а започналото изкачване на Алпите с ограничение на скоростта 110 пасна идеално на концепцията за натоварване на двигателя. Преспокойно си карах в лявата лента и се сливах в трафика за около стотина километра, когато изведнъж от нищото изтрещя някаква силна буря и се принудих да се наредя зад дълга колона от тирове, пъплеща с 60. На моменти дъжда бе толкова силен, че дори и най-бързата скорост на чистачките не смогваха, тира отпред допълнително вдигаше воден прах, а от нажежения през деня асфалт се вдигаха изпарения и се образува малка мъгла. Пуснах светлините отпред и отзад за мъгла и наблюдавах стрелката на километража как се свлече на 30 км/ч - тировете пред мен съвсем издъхнаха на изкачването. С такава скорост нямам никакъв шанс на безопасно включване за изпреварване, така че търпеливо запъплих зад "слоновете", не след дълго се наредиха зад нас и всички каравани. Така я карахме около час и постепенно усещах, че се унасям под хипнозата на чистачките и пейзажа от агонизиращ пред мен тир. Положението с концентрацията ми ставаше все по-зле, когато най-накрая отбих на едно омв с огромен паркинг, заредих гориво и полегнах на свалените предни облегалки за сън. Помня точно часа: 03:10, заспах почти мигновенно с мисълта "1:0 за Росинант".

Събудих се от студ. Погледнах часовника: 03:35! Дори не съм успял половин час да почина, колата бе изстинала, а навън бе не повече от 2-3 градуса, ръмеше. Страшен кеф, няма що! Запалих Трабанта и продължих да карам с идеята да намеря мотел или някъде, където мога да си отпочина като хората. Парното веднага загря и отново стана приятно, обаче топлото не беше никак добра идея при сънливото ми състояние и затова го спрях. Дъжда беше съвсем отслабнал, така че натиснах газта, скоро настигнах някакви "охлюви"- изпреварване тук и там и ето че играта започна отново километър след километър. Сигурно подминах петия мотел, когато пътя и алпийския пейзаж наоколо започнаха все по-ясно да се виждат - утрото дойде, а с това окончателно изчезна и желанието ми за сън. Посрещнах "Джулай морнинг 2011" в Алпите, на десетина километра от Словения:













Безкрайно дългия Караванкентунел, бившето ГКПП между Австрия и Словения:



Ето ни вече в Словения:





Малко след границата има пункт за закупуване на винетки. Вярно, че беше доста скъпа за тези 300 км транзит, но в крайна сметка си заслужаваше всеки цент. Въобще, тази малка страна всеки път ми прави все по-добро впечатление: има уникално красива природа, всичко наоколо е ново, поддържано и подредено, хората са спокойни и любезни. За пътищата и горивото да не говорим, идваше ми да се върна отново към Австрия и да мина трасето още веднъж!

Спрях за зареждане, закуска и кафе.





Освежен и нахранен се плъзнах по магистралата. Снимките ще ги оставя без коментар, но само си представете как може да вози Трабант по такъв асфалт...



















И така без особени усилия наближих Хърватска. Използвах случая да заредя на последната словенска бензиностанция и да хапна още нещо докато мога да плащам в евро. На паркинга подобни картини се виждаха навсякъде около мен. Мога да потвърдя от собствен опит - тези коли стават най-добре за това:



Докато пушех с кафето се загледах в тези семейства наоколо и искренно ги съжалих. Всяко лято се тъпчат в колите си и прекосяват половината континент в жега и задръствания за да се надуват пред роднините си в Анадола, знаейки, че не принадлежат нито там долу, нито пък на Запад.. Стоим си там, на паркинга в Словения, един до друг спряли, а осъзнавам, че в начина ни на живот и светоглед сме на векове раздалечени. Както и да е, време е да нагазим обратно в Балканите. След десетина километра се нареждам на опашката на границата с Хърватска:



Еха, разглезил съм се. Чак пък се ядосвам, че се налага да стоя цял час в набиращата скорост жега без отпред никой да си помръдне пръста и да обслужва натрупващата се опашка от коли. Даже се изумявам, защо точно хърватския граничар ще иска от българските коли (в случая аз и бургазлията пред мен) да му показват технически преглед - нима аз съм забравил, че в Хърватска се карат само чисто нови ролс-ройси..






В Хърватска, след като си платих за предстоящето удоволствие да ползвам пътищата от републиканската им мрежа, магистралата и всичко наоколо стана равно като тиган, а асфалтът - тук там кръпки и осезаемо по-груба настилка. Слънцето силно запече, а пътя бе монотонен и скучен. Реших да си играя на 95 - 110 км/ч в очакване да застигна тир и да изпреварвам. Нямах търпение да светне отново лампата за резервата, че да имам повод за разнообразие. Ето къде ме отведе съдбата или по-скоро поплавъка в резервоара:



Попаднах на бензиностанция куче-марка, всъщност май не забелязах никъде в страната да има от големите вериги. Простотиите бяха отново в ход под формата бензин с повече нитрати вътре отколкото октани, просещи малолетни миячи на стъкла, касиер гледащ в тавана при определянето на дължимата сума за гориво в евро при положение, разбира се, че карти не се приемат. Последния изведе стойността на хърватската куна на висоти, на които дори и британския паунд би завидял.
Пекналото слънце и оставащите все по-малко километри от дома ми даваха повод да не се ядосвам и да карам нататък. На следващото зареждане спрях до трима испанци на ендурота и единия веднага реагира: "Ааа, ТраУант, ТраУант". Попитах ги откъде знаят как се казва колата, а те отвърнаха: "Еее, документасион, телевизион, германия".

След още половин час каране на 1/4 издърпан смукач, поради лошия бензин и последвалото звънене на двигателя, зърнах границата със Сърбия и честно казано никога досега не съм се радвал така на западната ни съседка. Този път опашка почти нямаше.
Чао, Хърватска, не ме кефиш!





Спрях на първият срещнат в Сърбия лукойл и нещата със звъненето на предварението се оправиха веднага. Друг е въпросът, че на всяко спиране на касите за пътни такси по традиционния, дебилен за нашите ширини маниер се започна със соченето на Росинант и питането дали се продава... Любопитно ми беше, как наистина с всеки изминал километър на югоизток се забелязва промяна в манталитета на хората.



Белград ни посрещна с ремонт на главния път и отбиване на гъстия поток от коли през околовръсния път. Навигацията сви рамене безпомощно и се оставих на общия трафик да ме напътства. Малко след това се наложи да спра отново за зареждане и вече натрупаната умора си казваше думата. Оставаха ми към 400 км до България, а денят бе още достатъчно светъл, че да ме откаже от спиране за сън. Магистралата бе достатъчно зле поддържана, че да ме държи концентриран и следейки с поглед брояча на километража се приближавах все повече и повече към последната каса. Тук задръстването бе голямо и само случайния избор на лента ме изведе от хватката на дългото чакане и неминуемото ми заспиване.
Магистралата най-накрая свърши и поех по познатия ремонтиран път от Ниш към Калотина. По пътя забелязах навреме предстоящото знаменито събитие, отбих по страничен участък и на спокойствие го документирах:













На границата ме очакваше същата картина от бежански лагер. Сърбите бързо пропускаха, но нашите бяха лошите - все пак Калотина е външна граница на ЕС. Сред редицата от чакащи бродеше наш граничар и търсеше българи или други ЕС-граждани за да ги пренасочи към друг портал. Веднага забеляза Трабанта и с още няколко коли директно ни изведе на лентата за автобуси. Там пък друг преглеждаше само личните карти и наивно ме попита откъде идвам... 2:0 за Росинант!


И така.. грубо сметнато успях за едно денонощие да се прибера от Германия и да завърша това знаменито за мен пътуване.


Посвещавам този пътепис на Росинант, който точно днес навършва 25 години!

Прочетох темата на един дъх,прекрасно приключение е било и благородно ти завиждам за неповторимото изживяване, колега!За съжаление обаче късно виждам темата,чак след една година и 95% от снимките не се виждат,могат ли да бъдат оправени,или качени в снимка.бг за да се насладим максимално от разказа на този хубав пътепис?

Поздрави

Аз също бих се радвал ако снимките могат да се оправят и да се качат отново. Прочетох всичко наведнъж и ми стана много интересно, само и снимките да ги имаше.

Препоръчвам ви да ползвате галерията на форума или прикачването на снимки в темата. По-добре ми пишете ако има някакви проблеми (примерно лимит за размера) да ги оправя, тъй като за разлика от безплатните сайтове, форума се бекъпва редовно и е малко вероятно да изчезнат снимки

Уникално четиво, много ми хареса , супер увлекателно!

Аз съм много нов член на форума. От скоро съм собственик на Трабант. Тепърва съм започнал с реставрацията му. Като видях вашето пътуване и ми стана още по приятно и привлекателно да се занимавам с възтановяването на колата. С удоволствие бих тръгнал с вас на следващото ви пътуване. надявам се много скоро да се срещнем на някой събор в България.